— Отлетя нашата звездичка — тихо каза Володка. — Вече няма да я видим…
— С моите прибори мога да я открия — отзова се Валерка.
— Е, значи ще я видиш — с неочаквана веселост обеща Володка.
И чак сега видях, че вече няма нито остров, нито стартова писта. Ние стояхме сред камъните до пропастта, съвсем близо до мястото, от което бях паднал. Небето беше изсветляло от лунната светлина. Луната все така осветяваше белите къщички на Залива, а до каменния парапет стоеше корабът на Валерка.
13.
И Братлето каза на Валерка:
— Виждаш ли, Дени, вкъщи сме си. А ти не вярваше.
— Аз и сега почти не вярвам — отвърна Валерка не радостно, а някак уморено. — Не разбирам как стана това…
— Просто казахме навреме нужните думи — шеговито или сериозно обясни моят Володка.
— Може би, може би… — разсеяно каза Валерка.
Каза го на Володка, но гледаше към мен. Гледаше ме внимателно, без да откъсва поглед.
— Какво има, Валерка?
— Почакай, не мърдай — помоли ме той.
— Защо?
— Недей, моля те… Искам да те запомня такъв, какъвто си сега. Приказката си отива…
— Значи край? — беззвучно попитах аз.
— Да — беззвучно отговори той. И попита малко по-високо: — Искаш ли да вземеш нещо за спомен?
— А възможно ли е? Няма ли да изчезне при прехода?
Той се усмихна леко:
— Ако го държиш в ръце. Дръж го по-здраво — и ще се пренесе.
Бързо смъкнах матроската и я свих на вързопче.
Валерка кимна. Погледна към луната, към морето и виновно каза:
— Сега трябва да тръгваме.
И направи крачка по пътеката.
— Дени… — повиках го аз. — Почакай… Направихме ли всичко, което трябваше? Няма ли да съжаляваме за нещо?
Валерка се обърна:
— Всичко. Всичко, което можеше да се направи за един ден. Звездата гори над острова, тя е по-добра от фар. Щурманите вече няма да заобикалят Каменната бариера… А останалото, какво пък… Ще го правим всеки в своя свят. Нали знаеш, ние имаме работа за цял живот.
— Тогава да вървим — казах аз и тръгнах след Валерка.
Няколко секунди чувствувах как ласкавият вятър от света на Валерка гали голите ми рамене. А после усетих върху тялото си шлифера, ботушите и всички предишни дрехи. И от моето детство остана само свитата на вързопче матроска. Въздъхнах и я пъхнах в широкия джоб на шлифера.
Стигнахме началото на улицата, където бяха дългите здания без прозорци. Спряхме.
— Това е — каза Валерка.
Значи наистина всичко свърши? Завинаги!
Васильок някак объркано погледна брат си, после мен. Приближи се и неловко се притисна до ръката ми. После бързо хвана Володка за ръцете и го отведе встрани.
Погледнах Валерка.
— Е, сбогом — тихо промълви той.
Прехапа долната си устна и ме погледна в лицето. Очите му бяха пълни с тъга.
— Сбогом — с усилие казах аз.
Той направи крачка и опря чело в рамото ми. Аз неловко го прегърнах.
Сбогом, Валерка… Този път — наистина сбогом. Явно законите на Приказката са нерушими. Три пъти се срещат хората и третата среща е последна. Трябва само да стиснем зъби, за да не заплачем, и да се разделим.
Погледнах над рамото на Валерка и видях Братлето и Володка. Те се държаха за лактите и мълчаха. После изведнъж се пуснаха и бавно започнаха да се отдалечават един от друг. Валерка сякаш почувствува това. Откъсна се от мен и започна да се отдалечава заднишком. И някак от само себе си се получи така, че Братлето се озова до него, а Володка — до мен.
И ние се отдалечавахме, отдалечавахме, без да откъсваме погледи един от друг…
И както при първата ни раздяла в Северо-Подолск, аз почувствувах, че сме разделени с прозрачна, но непробиваема стена.
Не откъсвах поглед от моите отдалечаващи се приятели. Зад тях сияеше лунното пространство. Валерка се бе превърнал в тънък черен силует. А Братлето изведнъж попадна в поток от лъчи и пламна в сребристо сияние. В разрошената му коса, във всяка копринена нишка на ризата му, по незабележимите косъмчета на ръцете и краката горяха сини искрици. Сякаш някой бе хвърлил върху него шепа светещ прашец…
За секунда затворих очи, за да ги запомня точно такива. А когато погледнах, вече ги нямаше. Кръглата луна бавно се изтърколи зад облаците и синият свят — планетата на Валерка — угасна. Извърнах се.
— Да вървим — прошепна Володка.
Подаде ми топлата си длан и ние тръгнахме, без да се обръщаме назад. Отначало по улицата. После край плета от железни шипки, край тъмните вили и мокрите брези. Към спирката на влака.