— Това е Рижик — поясни Братлето.
Той дръпна Володка към кожената койка, а ние с Валерка седнахме до масата.
Валерка беше някак скован.
— Прощавай, че не те посрещнах… Вече трети ден товарим, а днес освен това трябваше да привързваме и платната.
Братлето скочи:
— Готово ли е вече? Ще отидем да покажа на Володка кораба!
Двамата мигновено изчезнаха от каютата. Погледнах след тях разтревожен.
— Няма страшно — успокои ме Валерка. — Там навсякъде има матроси.
— Значи все пак построихте кораби — казах аз.
— Да. Поне това успяхме…
— И тръгвате на плаване? Далече ли?
— Много далеч… И почти слепешком. Казват, че на юг се намира голям континент. Никой не знае какво има там. Може би други страни, в които хората живеят по-умно от нас. Нали знаеш какво беше досега: всичко пропиляхме във войни. Каквото помнехме — забравихме го, каквото умеехме — изгубихме го. Сега отново ще откриваме света.
— Но главното е, че тръгнахте. Ти сега си щурман… А Братлето?
Валерка въздъхна и прехапа устни. Погледна ме жално, като малък:
— Той не може да тръгне с нас.
— Опасно ли е?
— Смъртоносно е.
Мълчах, защото не разбирах.
— Ще пресечем „обедната черта“ — каза Валерка. — Там слънцето е бясно, със стоманени лъчи. Възрастните могат да издържат, но такива като Васильок… Разбираш ли, това разрушава кръвта. Става жълта като лимонов сок и рядка. И тече безспирно от всяка драскотина. Дори стари белези започват да кървят. А ти помниш какво има той на рамото си…
Как можех да не помня!
— Как ще живее Братлето без теб?
— Все някак — печално отвърна Валерка. — При рибарите…
Лесно беше да се каже „все някак“. Васильок, за когото големият му брат е единствената светлина!…
Но изведнъж си спомних какво беше Братлето днес. Съвсем не изглеждаше тъжно — смееше се, скачаше. Учудено погледнах Валерка и той разбра:
— Всичко мина. Колко сълзи имаше… Но ние се готвим отдавна. Той свикна с мисълта, че трябва да отплаваме. А характерът му е твърд… Пък и вие дойдохте днес, затова е радостен.
— Ние ще го навестяваме. Това е възможно, нали?
Веждите на Валерка нервно трепнаха. Искаше да каже нещо, но в този момент вратата скръцна и на прага се появи могъща фигура с кожени панталони и ботуши, с карирана риза и опърпана шапка, изпод която стърчаха краищата на пъстра кърпа. Не човек, а брадата скала.
Скалата свали шапка и се почеса през кърпата по тила. После заговори с почтително приглушен бас:
— Моля да бъда извинен от Светлия щурман Иту Лариу Ден, но всички матроси са в недоумение. Капитанът заповяда да натоварим първо влакното, а върху него бъчвите със сланина…
— Че правете, както ви е заповядал — нетърпеливо каза Валерка. — Той знае най-добре.
— То си е така — избуча рижавият великан, — но ще се осмеля да забележа, Светъл щурмане, че бъчвите са тежки. Ако се товарят високо, клатенето при вълнение ще се усили. Трудно ще ви е да ловите звездите с вашите инструменти.
— Нищо — усмихна се Валерка, — ще ги хвана.
— Освен това при подобно товарене ще трябва да сложим резервните вериги при бизан-мачтата1. А точно там са компасите…
— Ох, по дяволите — каза Валерка и стана. — Прощавай, сега ще се върна.
Той изскочи от каютата, като закачи вратата с дръжката на сабята си. А аз си помислих, че сега вече ще ми е трудно да го наричам Валерка. Сега той е Светлият щурман Иту Лариу Ден, познаващ тайните на звездите и морето. Навярно на кораба има власт не по-малка от властта на капитана.
Той се върна след две минути и каза виновно:
— Капитанът ни е много добър човек, но от компаси и карти не разбира особено много…
Той чукна с нокът големия глобус с очертанията на непознати земи. Спящият Рижик недоволно помръдна опашка.
Отново исках да попитам възможно ли е да посещаваме Братлето. И отново през вратата се подаде главата с кърпа върху рижите кичури:
— Ще се осмеля да обезпокоя за втори път Светлия щурман и неговия гост. Вашият млад брат и неговият приятел се носят между мачтите и вантите като летящи маймунки. Да ги гледа човек, е истинско удоволствие, разбира се, само че те вече се изтърсиха веднъж в трюма за риба.
Тук вече скочихме и двамата. Но „летящите маймуни“ сами нахълтаха в каютата. Тръшнаха се на кожената койка и вирнаха крака, облепени с рибешки люспи. Забелязах, че Володка е препасан с блестящото коланче, а ризата на Васильок е пъхната в късите му панталонки и от джоба му се подава бялото въженце.
Светлият щурман Иту Дариу Ден си придаде строг израз. Той заговори на Братлето със суров тон, в който обаче се долавяше безпомощна нотка: