Ето от какво беше предизвикана тя. Два дни преди това подучих писмо. Нито адресът, нито датата бяха означени в него.
„Един руски благородник иска да се възползува от временния си престой в Англия, за да се посъветва със специалиста по нервни болести доктор Пърси Тревелян. Той страда вече няколко години от каталептични припадъци и затова моли доктор Тревелян да го приеме утре вечер в шест и четвърт.“
Това писмо много ме заинтересува, защото същинските каталептици са много малко, а тук, както се вижда, ми се представяше възможност да наблюдавам тая болест в доста силна форма. В посочения час аз седнах в кабинета си и с нетърпение очаквах болния, когато момчето дойде и ми съобщи, че двама господа питат за мен.
Единият от тях бе стар, слаб, мрачен, с непохватно държане, по външност съвсем не приличаше на руски благородник. Но още повече ме порази външността на неговия спътник. Това бе млад човек с висок ръст, mhofo хубав, със загоряло свирепо лице, който със своята снага напомняше статуята на Херкулес. Той водеше първия господин под ръка ц го сложи на креслото с такава нежност, която съвсем не отговаряше на външността му.
— Простете, че ви обезпокоих, докторе — каза той на английски с лек чужд акцент; — това е баща ми и аз се безпокоя много за здравето му.
Бях силно трогнат от синовната му грижовност.
— Може би искате да останете с баща си по време на прегледа? — запитах аз.
— Боже мой, съвсем не! — извика младият човек с явен ужас. — Сам аз съм много нервен човек и когато баща ми получава припадъци, струва ми се, че никога вече не ще го видя жив. Ако позволите, аз ще почакам в приемната.
Разбира се, аз се съгласих и младият човек излезе от кабинета. Започнах да разпитвам болния за болестта му и записвах всичко, което ми казваше. Ако се съди по отговорите, той бе съвсем необразован човек, което аз между другото приписах на незнанието на езика. Но изведнъж болният престана да отговаря на въпросите ми; аз се обърнах и го видях седнал в креслото съвсем изправен, с безсмислено вторачени очи и с тъп, неподвижен израз на лицето. Очевидно започваше припадъкът.
Отначало ми стана жал за него, но после, за мой срам, трябва да си призная — аз дори се зарадвах, че присъствувам и лично ще изследвам тая болест по време на самия припадък, нещо, което се удава на лекарите много рядко. С тая цел аз станах от стола, опипах пулса на болния, премерих температурата му и не открих нищо особено. Всички признаци съвпадаха с онези, които бях наблюдавал при тая болест и по-рано. Обикновено в такива случаи много помагаше инхалацията. Но бутилката с азотна киселина беше в лабораторията, затова аз оставих болния да седи в креслото и слязох долу за лекарството. Върнах се в кабинета след пет минути, но — можете да си представите учудването ми — болният беше изчезнал от стаята. Разбира се, аз веднага се затичах към приемната. Но и тук ги нямаше нито болният, нито синът му. Входната врата беше притворена, но и незаключена. Момчето, което пускаше болните, наскоро бе постъпило на работа при мене. Обикновено то седеше долу в стаята си и излизаше да изпраща болните, когато аз му давах знак със звънеца в кабинета. То никого не бе видяло, тъй че странното поведение на пациентите ми остана тайна за мене. Скоро след това се върна от разходка господин Блесингтън, но аз не му съобщих нищо за случилото се, понеже, право казано, стараех се да имам с него колкото може по-малко работа.
Аз и не мислех да видя повече страшния болник и неговия син, но за мое учудване, тази вечер, в същия час, те пак влязоха под ръка в кабинета ми.
— Представям си какви предположения сте си направили за вчерашното ми изчезване? — запита моят болен.
Аз признах, че съм доста учуден.
— Ето каква е работата. По време на припадъците аз съвсем губя съзнание и памет. Като се видях в чужда стая, както ми се стори, спуснах се долу и избягах на улицата.