— А пък аз — добави синът му, — като видях, че баща ми минава през приемната, помислих, че сте го пуснали да си отиде. Чак когато се прибрахме вкъщи, той си спомни всичко и ми разказа цялата истина.
Това бе така естествено и правдоподобно, че аз се разсмях от сърце и предложих на младия човек да поседи в приемната, докато аз прегледам баща му и предпиша лекарството. В кабинета прекарах заедно с болния около половин час, освидетелствувах го в това време и предписах лекарство; после бащата и синът си отидоха под ръка.
Аз вече ви говорих, че в това време господин Блесингтън обикновено си правеше разходката. Той се върна скоро след като аз изпратих пациентите си и отиде в стаята си. Не минаха и две минути и той изтича при мене в кабинета с вид на човек, поразен от панически ужас.
— Кой е бил в стаята ми? — извика той.
— Никой — отвърнах аз.
— Това е лъжа. Идете и ще се убедите сам, ако не вярвате.
Няма да ви предавам ония дързости, които той ми наговори, намирайки се в ужасно състояние под влияние на страха. Без да кажа нито дума, аз тръгнах след него към стаите му и тук той ми показа следите от нечии големи крака по светлия килим.
— Е, как, според вас, това от моите крака ли е? Наистина неговият крак е много по-малък, освен това следите очевидно бяха направени неотдавна. Следобед непрестанно валеше дъжд, а през това време, освен моите двама пациенти, вкъщи не бе идвал никой друг. Много възможно беше младият човек, който чакаше баща си в приемната, по някаква неизвестна за мене причина да се е възползувал от това, че бях зает в кабинета си, и да е влязъл в стаята на господин Блесингтън. Нито една вещ не бе побутната, тъй че само следите на килима служеха като неопровержимо доказателство за присъствието на чуждо лице в стаята. Вие не можете да си представите как беше развълнуван господин Блесингтън. Той седеше на стола и плачеше като дете. Колко усилия трябваше да направя, за да го успокоя малко и да го накарам да говори свързано! По негово желание аз дойдох при вас да моля съдействието ви за разясняване на тази странна случка, важността на която според мен е малко преувеличена. Моля ви, не отказвайте да дойдете с мене вкъщи, за да добиете по-ясна представа за станалото.
По напрегнатото внимание, с което Шерлок Холмс слушаше този дълъг разказ, аз можах да заключа, че той го е силно заинтригувал. Изразът на лицето му бе като преди безстрастен и той изпущаше все по-гъсти и по-гъсти кълба дим, докато разказът на доктора ставаше все по-интересен.
Когато посетителят замълча, Холмс стана, без да каже ни дума, подаде ми шапката, взе от стола своята и тръгна към вратата след доктор Тревелян.
След по-малко от половин час ние стигнахме до жилището на доктора. Това бе една от онези мрачни къщи с гладки фасади, които тъй често се срещат в Уест Енд. Едно малко момче ни отвори вратата и ние започнахме да се качваме по широката застлана с килими стълба.
Но тук бяхме спрени от нечий пресипнал глас, който викаше:
— Ако направите още една стъпка, ще стрелям.
— Ех, глупости, господин Блесингтън? — викна Тревелян.
— А, вие ли сте, докторе? — продължи същият глас с видимо облекчение. — А кои са тия господа с вас?
Ние чувствувахме, че някой ни разглежда в тъмнината.
— Да, да, сега виждам — продължаваше същият глас. Прост сте, моля, че ви обезпокоих, но наистина не може без предпазливост.
В това време момчето запали лампата и ние видяхме един странен на вид човек, чието държане, както и гласът, сочеха страшна нервност. Той беше много дебел, макар че по-рано очевидно е бил още по-дебел, понеже кожата на страните му висеше на гънки като у ловджийско куче. По бузите му изби руменина, а тънките руси коси сякаш бяха щръкнали от страх. В ръцете си държеше револвер, който при нашето приближаване скри в джоба си.
— Здравейте, господин Холмс — каза той. — Аз съм ви много благодарен, че дойдохте. Сигурно нито един човек на света не се нуждае от вашата помощ толкова, колкото аз днес. Надявам се, че доктор Тревелян ви е разказал вече за чуждото нахлуване в стаята ми?
— Да — отвърна Холмс. — Кажете, господин Блесингтън, моля ви се, кои са тия господа и какво искат от вас?
— Ах, да можех да ви отговоря на тоя въпрос!
— Значи вие не знаете кои са те?
— Моля ви, елате при мене в стаята — каза Блесингтън вместо отговор. — Виждате ли тоя шкаф? Никога не съм бил богат човек, господин Холмс; никога не съм вярвал на банките и никога не бих се доверил много на един банкер. Цялото ми малко състояние се намира в тоя шкаф. Е, как да не се вълнувам, ако някакъв чужд, неизвестен човек се е вмъкнал в стаята ми.
Холмс погледна въпросително Блесингтън и поклати глава.