— Щом не искате да ми кажете истината, аз не мога да ви дам никакъв съвет — каза той.
— Но аз ви казах всичко, което знаех.
Холмс сръчно се извъртя на пети и пожела на доктор Тревелян лека нощ.
— Нима няма да ми дадете никакъв съвет? — извика отчаяно болният.
— Моят съвет към вас, господине, е да говорите истината.
След минута ние бяхме вече на улицата и вървяхме към къщи. Едва след като изминахме Оксфорд Стрийт и приближавахме към Борли Стрийт, Холмс заговори с мен.
— Жалко, че трябваше да ви безпокоя заради това диване, Уотсън — каза Холмс, — макар че работата е доста интересна.
— Да си призная, много добре не я разбирам — възразих аз.
— Очевидно е, че някакви двама души, може би и повече, но най-малко двама, на всяка цена са искали да заварят вкъщи Блесингтън. Уверен съм, че младият човек, се е ползувал от това, че докторът е зает с другаря му и е влизал в стаята на Блесингтън.
— А каталептичния припадък?
— Проста преструвка, Уотсън. Не бих искал само да говоря за това на нашия специалист; аз сам неведнъж съм скалъпвал подобни неща.
— Е, а после?
— Благодарение на щастлива случайност Блесингтън и двата пъти не е бил вкъщи. За своето посещение те доста съобразително са избрали такъв час на деня, когато в приемната на доктора сигурно няма други болни. Макар че все пак те са лошо запознати с обичайното разпределение на деня у домакините. Иначе не биха идвали по време, когато Блесингтън прави разходката си. Ако са идвали, за да извършат грабеж, такова стечение на обстоятелствата би им било удобно. По очите на Блесингтън аз прочетох, че той ужасно се бои от нещо; пък и невъзможно е човек да има двама отмъстителни врагове, без да знае кои са те. Аз съм твърдо убеден, че той отлично познава тия хора, само че, кой знае защо, ги крие. Но надявам се, утре той ще бъде по-искрен с мене.
— Е, това е още неизвестно. Не може ли да се предположи, че цялата тая история с руския каталептик и неговия син е плод на буйната фантазия на доктора Тревелян, комуто, кой знае защо, е потрябвало да проникне в стаята на Блесингтън?
Холмс ехидно се усмихна.
— Знаете ли какво, друже мой — каза той, — аз сам отначало мислех същото, но сега съвсем престанах да се съмнявам в истинността на разказа на доктора. Никак не се съмнявам, че в стаята е влязъл именно тоя млад човек, понеже следите от нозете му се виждат не само вътре, но и на стълбата. Освен това тия следи са оставени от обувки с четириъгълни върхове, които поне с един дюйм са по-големи от тези на доктора. Засега можем да спим спокойно и да не си блъскаме главите. Да не съм Шерлок, ако утре сутринта нямаме вести от Брук Стрийт.
Предсказанието на Шерлок Холмс се сбъдна, макар и при доста драматична обстановка.
На следното утро, в седем и половина, той стоеше по халат до кревата ми и ме будеше:
— Е, Уотсън, ставайте! Трябва да вървим! За нас е пратен файтон.
— Какво се е случило? — запитах аз.
— Викат ме на Брук Стрийт.
— Е, какво, пресни новини ли?
— Трагични, но много интересни — отвърна той, като вдигаше завесите. — Ето, прочетете записката:
„За Бога, елате по-скоро. P. Т.“
— Навярно там се е случило нещо сериозно, щом нашият приятел докторът пише с молив на листче от бележник. Ставайте по-скоро, трябва да тръгваме.
След четвърт час ние вече влизахме в къщата на доктора. Той сам изтича насреща ни с обезобразено от уплаха лице.
— Ах, какво се случи! — извика той, като притискаше с ръце слепите си очи.
— Какво има?
— Блесингтън се е обесил!
Холмс подсвирна.
— Представете си, нощес се е обесил.
Ние влязохме и докторът ни заведе в стаята, която очевидно му служеше за приемна.
— Разбирате ли, аз съм така разстроен, че просто не зная какво правя и какво говоря. Полицията вече съставя протокола на горния етаж.
— Кога узнахте, че се е обесил?
— Тая сутрин. В седем часа слугинята, както всеки ден, му занесла чай и го намерила увиснал на куката. Очевидно той се е качил на огнеупорния сейф, който вчера ви показваше, поставил е на шията си клуп и е скочил.
Холмс постоя известно време, потънал в дълбока размисъл.
— Ако позволите, аз ще се кача горе — каза той. Ние тръгнахме натам, придружени от доктора.
Когато влязохме в спалнята, пред очите ни се представи ужасно зрелище. Както вече казах, господин Блесингтън правеше впечатление на подпухнал и пълен човек. Както висеше и се люлееше на куката, той съвсем бе изгубил човешки образ. Шията му бе опъната като на оскубано пиле, докато цялото му туловище представляваше безформена маса. Облечен бе само с дълга нощна риза, изпод която като тояги стърчаха подпухнали голи нозе. До него стоеше намръщен полицейският инспектор и нещо вписваше в бележника си.