Всички ние с най-дълбок интерес слушахме описанието на случките през предната нощ, което Холмс изведе въз основа на такива незначителни и незабележими подробности, че ние едва можехме да следим заключенията му. Инспекторът излезе за минута, за да се разпореди да задържат момчето, а ние с Холмс се прибрахме вкъщи да закусим.
— Аз ще се върна в три часа — каза Холмс след закуската. — Тук ще ме чакат докторът и инспекторът; надявам се, че дотогава ще успея да установя самоличността на престъпниците.
В назначеното време двамата, докторът и инспекторът, се събраха у нас, но моят другар ги застави да чакат и се върна едва към четири часа. По израза на лицето на Холмс аз можах да заключа, че неговите търсения са се увенчали с успех.
— Има ли някакви новини, инспекторе?
— Намерихме момчето…
— Отлично, а аз намерих престъпниците…
— Заловихте ли ги? — извикахме ние в един глас.
— За залавяне — не съм ги заловил, но узнах кои са. Този така наречен Блесингтън, както и очаквах, отлично е известен на полицията, също както и неговите убийци. Имената им са Бител, Хавард и Мофа.
— Уърдингтънските банкови разбойници! — извика инспекторът.
— Те самите.
— Тогава Блесингтън не е никой друг освен Ситън.
Но ние с Тревелян нищо не разбрахме и се гледахме удивено.
— Може би помните шумното дело за разграбването на Уърдингската банка — каза Холмс, като се обръщаше към нас. — В грабежа са взели участие петима души, от тях — описаните четирима и пети на име Картрайт. Крадците са задигнали седем хиляди фунта и са убили касиера Тобин. Това е станало в 1875. И петимата бяха задържани, макар че явни улики нямаше против тях. Блесингтън или Ситън се скарал с приятелите си и ги издаде. Картрайт бе обесен, а останалите трима бяха осъдени на 15 години затвор. Преди няколко дни те бяха пуснати на свобода предсрочно и са решили, каквото и да стане, да отмъстят на Блесингтън за себе си и за смъртта на другаря си. Два пъти неуспешно са влизали при него в къщата му и най-сетне третия път точно изпълниха замисъла си. Ето всичко, което мога да ви кажа, господин Тревелян.
— Сега разбирам — каза докторът — защо той беше толкова развълнуван напоследък. Очевидно е прочел във вестниците, че са ги пуснали на свобода.
— Съвсем вярно. Той нарочно говореше за кражби, за да не буди подозрение.
— Но защо не ви е казал това?
— Ето в какво е работата: като е знаел отмъстителността на бившите си довереници, той се е мъчел колкото може по-добре да скрие своето алиби. Във всеки случай е извършил позорна постъпка и затова не е искал другите да узнаят за нея. Обаче колкото и лошо да е постъпил, той е живеел под закрилата на британския закон и затова, инспекторе, аз се надявам, че вие ще вземете мерки да бъдат наказани престъпниците.
Ето всички подробности около скръбната случка с вечния болен на доктор Тревелян… Колкото за престъпниците, полицията никога вече не ги видя и нищо дори не се чу за тях. Предполагат, че те са заминали с кораба Moran Greina, който преди няколко години претърпя крушение и потъна с всичките си пътници край португалските брегове. Момчето бе пуснато на свобода по липса на улики, и „Брукстрийтската тайна“, както обикновено я наричат, си остава и досега за всички тайна.