Мустафа е домашният прислужник, спомни си Удроу.
— От полицията казват, че било синьо.
— Тя ненавиждаше синия цвят. — Явно Джъстин започваше да си изпуска нервите. — Изобщо не можеше да понася нищо, което й напомняше униформа. — Вече в минало време, помисли си Удроу. — Навремето имаше зелено сафари, това е вярно. Беше си го купила от „Фарбелоу“ на Стенли Стрийт. Аз я заведох, не знам защо. Може тя да ме е накарала. Тя не обичаше да пазарува. Облече го. Беше й по мярка. „Гледай ме — вика. — Аз съм генерал Патън в женски дрехи.“ — „Няма такова нещо, малката — викам й. — Не си никакъв генерал Патън. Ти си едно хубаво момиче с едно грозно, противно зелено сафари.“
Засъбира нещата по бюрото си. Точно така. Готвеше се да си тръгва. Отваряше и затваряше чекмеджета, прибра папките с документи в металната кантонерка. След всяко движение приглаждаше с ръка назад и без това идеално сресаната си коса — нервен тик, който Удроу особено презираше. С треперещи ръце изключи омразния компютър на бюрото си, като гнусливо натискаше копчетата с изпънат показалец, сякаш се страхуваше, че апаратът ще го ухапе. Сред персонала се говореше, че всяка сутрин карал Гита Пиърсън да му го стартира. Удроу го наблюдаваше, докато за последен път огледа стаята с невиждащи очи. Край на мандата. Край на живота. Моля, оставете помещението в изряден вид за следващия обитател. До вратата Джъстин се обърна и погледна към саксиите на перваза; вероятно преценяваше дали да не ги вземе със себе си, или поне да остави указания за отглеждането им. Не направи нито едно от двете.
Докато крачеше с Джъстин по коридора, Удроу посегна да го хване под ръка, но в последния момент се отдръпна с погнуса. В същото време гледаше да е достатъчно близо, за да го подкрепи, ако оня залитне да пада — Джъстин вече приличаше на добре облечен сомнамбул, доброволно изоставил своето чувство за ориентация. Двамата се движеха по коридора бавно и почти безшумно, но Гита все пак ги бе дочула, защото, докато минаваха покрай вратата й, тя я отвори и няколко крачки вървя успоредно с Удроу и му шепна нещо на ухото, като същевременно придържаше златистата си коса с ръце, за да не го докосва по лицето.
— Изчезнал е. Търсят го под дърво и камък.
Само че слухът на Джъстин се оказа по-добър, отколкото предполагаха и двамата. Или по-скоро възприятията му се бяха изострили до краен предел от шока.
— Тревожите се за Арнолд, предполагам — каза той на Гита с отзивчивия тон на непознат, когото сте попитали за посоката.
Върховният комисар беше леко прегърбен, свръхинтелигентен мъж, вечно зает с изучаването на нещо. Имаше син, който работеше в търговска банка, малка дъщеричка на име Роузи със сериозно мозъчно увреждане и жена, която живееше в Англия и работеше като мирови съдия. Той обожаваше еднакво и тримата и прекарваше почивните си дни, носейки Роузи в специална раничка на корема си. Самият Колъридж някак не бе успял да порасне и да се развие в зряла личност. Торбестите му панталони, каквито носят студентите в Оксфорд, се крепяха с тиранти на раменете. Върху специална закачалка на гърба на вратата бе закачено сакото от костюма му; върху закачалката пишеше: „П. Колъридж, Оксфорд.“ Колъридж стоеше разрошен и напрегнат в средата на стаята и слушаше внимателно разказа на Удроу. Лицето му бе гневно, по бузите му се стичаха сълзи.
— Мамицата им! — провикна се яростно той сякаш за да му олекне.
— Знам — отвърна Удроу.
— Горкото момиче. На колко години беше? Направо дете!
— На двайсет и пет. — Откъде, по дяволите, знам това? — Приблизително — добави той, за да не прозвучи прекалено категорично.
— Изглеждаше на осемнайсет. Тоя загубеняк Джъстин с неговите цветя…
— Знам, знам — повтори Удроу.
— Гита знае ли?
— Отчасти.
— Какво ще прави сега? Та той дори няма кариера като хората. В края на мандата му се готвеха да го изритат. Ако Теса не беше загубила бебето си, щяха да са му видели сметката при първото съкращение. — Колъридж, който не можеше да стои на едно място, направи няколко крачки и застана в другия край на стаята. — Роузи хвана еднокилограмова пъстърва в събота — изтърси ядно той, сякаш в това имаше нещо нередно. — Какво ще кажеш?
Той имаше навик да печели време с отвличащи вниманието изказвания.
— Възхитително — измърмори лоялно Удроу.
— Теса щеше да е във възторг. Винаги е твърдяла, че Роузи ще се справи. А Роузи направо я боготвореше.