— Ти по-добре си пази сладкото задниче, скъпа. Един току-що овдовял плейбой може да бъде много опасен за жените.
Глория Удроу беше образец за доблестна съпруга на британски дипломат, твърдо убедена, че всяко нещо на този свят си има своята добра страна. А когато абсолютно нищо наоколо не изглеждаше да има такава, тя се засмиваше заразително и възкликваше: „Е, това е положението!“ Един призив за обединение на всички благородни души, които заедно да посрещнат несгодите на живота без хленч и вайкане. Тя беше достойна възпитаничка на частното училище, изиграло роля в нейното оформяне като личност; след завършването му периодично и подробно бе осведомявала училищното ръководство за житейския си път, като в замяна с наслада бе поглъщала всички новини за бившите си съученици. За всеки училищен празник бе изпращала остроумни поздравителни телеграми или, напоследък, не по-малко остроумни електронни послания, обикновено в стихове, тъй като много държеше да не се забравя, че навремето бе спечелила наградата на училището за поезия. Глория беше по своему привлекателна и извънредно словоохотлива женичка, особено когато нямаше какво особено да каже. Освен това с времето бе придобила онази вдървена, неописуемо грозна походка, с която поразително напомняше на жените от британското кралско семейство.
Въпреки всичко Глория Удроу не беше глупава по природа. Навремето, докато следваше в Единбургския университет, се бе отличила като една от най-интелигентните студентки на випуска; тогава се говореше, че ако не се бе оставила Удроу да й завърти главата, като нищо щеше да изкара отличен по политология и поне много добър по философия. За съжаление през изминалите оттогава осемнайсет години бракът, децата и непредвидимостта на дипломатическия живот бяха убили у нея всякакви амбиции за личностна реализация. Понякога Удроу тайно съжаляваше, че тя сякаш нарочно бе приспала интелекта си, за да се отдаде изцяло на ролята си на съпруга и майка. Същевременно той й беше благодарен за тази саможертва, за спокойствието, което му даряваше неспособността й да чете мислите му и същевременно като по чудо да отговаря на всичките му очаквания. „Ако някога ми се прииска да имам свой собствен живот, ще ти кажа“ — успокояваше го тя, когато обхванат от чувство на гузност или скука, я подканваше да довърши образованието си, да вземе по-висока академична степен, да учи право, медицина — и изобщо да прочете нещо, за бога. „Ако не ме харесваш такава, каквато съм, това е друг въпрос“ — отвръщаше тя, ловко прехвърляйки оплакването му от частното към общото. „Напротив, напротив, харесвам те точно такава, каквато си!“ — протестираше той и я прегръщаше нежно. И понякога дори си вярваше.
Джъстин стана тайният затворник на долния етаж още същата вечер на онзи черен понеделник, когато му съобщиха за смъртта на Теса; той се нанесе там тъкмо по времето, когато моторите на черните лимузини на посланиците от съседните къщи забръмчаха зад железните решетки, готови да откарат височайшите си пътници до поредната тайнствено подбрана кръчма. Какъв бе поводът тази вечер? Денят на Лумумба? Денят на Мердека? Денят на падането на Бастилията? Все едно — националният флаг щеше да се вее в градината, водните пръскачки щяха да бъдат изключени, червеният килим постлан, наоколо щяха да пърхат чернокожи прислужници с бели ръкавици — също като в колониалните времена, които всички сега богоугодно отричахме. А от тентата на домакините щеше да долита подходяща за случая патриотична музика.
Удроу седеше до Джъстин на задната седалка на фолксвагена. От моргата той го придружи до полицейския участък и го наблюдаваше, докато пише с безукорния си академичен почерк декларация, че е разпознал трупа на съпругата си. От участъка Удроу се обади на Глория, за да я уведоми, че доколкото позволява уличното движение, до петнайсет минути ще си бъде вкъщи заедно с техния специален гост — „който е много потиснат, скъпа, и от нас зависи да не си остане така до края“, — което не попречи на Глория да позвъни пожарно на Елена; тя набра номера няколко пъти, докато накрая се свърза, за да обсъдят менюто за вечеря. Обича ли бедният Джъстин риба, да или не? Тя беше забравила, но доколкото си спомняше, той се влияеше от модата, и — ах, Ел! — с какво, за бога, да го разсейвам, докато Санди е в мисията, а аз стоя сама с горкия човек по цели часове? Искам да кажа, всякакви истински теми се изключват при сегашните обстоятелства, не е ли така?
Елена се опита да я насърчи не дотам любезно: все ще се сетиш за нещо, скъпа, не се бой!