Все пак Глория намери време да даде на Елена подробен отчет за събитията, включително да я осведоми за всички обаждания на журналисти, на които бе принудена да отговаря цял ден — тези хора просто нямат милост, Ел! — както и за тези, на които не й бяха стигнали силите да отговори, а бе инструктирала Джума, домашния прислужник от племето уакамба, да повтаря, че мистър и мисис Удроу в момента не са в състояние да разговарят с вас, както и за онзи ужасно чаровен млад човек от „Дейли Телеграф“, с когото тя с радост би си побъбрила на воля, само дето Санди й бе забранил под страх от смъртно наказание.
Елена я успокои: той сигурно ще ти пише, скъпа.
Фолксвагенът с тъмни стъкла спря пред къщата на Удроу, самият Удроу изскочи навън, за да се огледа за журналисти, а веднага след това Глория получи за пръв път възможност да види с очите си Джъстин като вдовец, като човек, загубил сина си и жена си в разстояние на шест месеца; Джъстин, измаменият съпруг, който повече нямаше да бъде мамен; Джъстин с безупречно ушития ленен костюм и с обичайния си мек поглед; нейният таен беглец, за когото бе отредила целия долен етаж и който тъкмо си бе свалил сламената шапка и се бе измъкнал заднишком от страничната врата, при което благодари на всички — на шофьора Ливингстън, на Джаксън от охраната, на Джума от прислугата, който се мотаеше без работа наоколо, както обикновено с грациозно кимване на красивата си глава с тъмна пригладена коса, преди да се отправи през шпалира посрещачи към входната врата. Тя видя лицето му първо обгърнато от плътна сянка, после за миг осветено от мимолетния вечерен здрач. Той се приближи към нея и изрече „Добър вечер, Глория, колко любезно от ваша страна да ме поканите“ с толкова овладян глас, че тя бе готова да се разплаче, както и направи впоследствие.
— Ах, колко се радваме, че можем да помогнем с нещичко, скъпи Джъстин — промърмори тя, като го целуна с предпазлива нежност.
— Доколкото разбирам, няма и следа от Арнолд. Някой да се е обаждал, докато сме били на път?
— Не, скъпи, никой. Ние не сме мърдали от телефона, разбира се. — Как се владее само, помисли си тя. Как само се владее! Истински герой.
Като в просъница тя чу Удроу да й обяснява със скръбен глас, че се налага да прекара още един час в мисията — скъпа, ще ти звънна оттам, — но Глория не го слушаше. Той пък кого ли е загубил през живота си, помисли си тя язвително. Чу се захлопване на врата и шумът от мотора на фолксвагена се отдалечи по улицата, но вниманието на Глория бе другаде. Очите й бяха впити в Джъстин — нейния трагичен герой, нейния страж. Изведнъж си даде сметка, че Джъстин е поне толкова жертва на тази ужасна трагедия, колкото и Теса, ако не и повече. Във всеки случай Теса вече бе мъртва, докато Джъстин трябваше да носи бремето на тази ужасна загуба чак до смъртта си. То бе започнало да му се отразява — в посивелите бузи, в прегърбената походка, безразличието му към растенията наоколо, докато вървеше към къщата. Любимите тревни бордюрчета на Глория, засадени по негови указания, изобщо не привлякоха вниманието му. Нито пък чимширеният храст и двете хлебни дръвчета, за които толкова мило й бе отказал да му плати. Едно от най-прелестните качества на Джъстин, с които Глория така и никога не можа да свикне — както разправи на Елена в подробно телефонно резюме още същата вечер, — бяха огромните му познания по ботаника и градинарство. Искам да кажа, откъде ги е научил всички тия неща, Ел? Освен от майка си? Тя не беше ли половин Дъдли? Ама разбира се, тези Дъдли винаги са били страхотни градинари, откакто се помнят. Тук става въпрос за класическа английска ботаника, Ел, а не за разните модни тенденции в неделните вестници.
Глория поведе скъпия гост по стълбите към входната врата, през антрето и по слугинското стълбище към долния етаж, където го разведе из двете затворнически килии, които щяха да бъдат негов дом до излежаване на присъдата му; показа му разкривения шперплатов гардероб, в който да си закачваш костюмите, скъпи Джъстин — божичко, защо не дадох на Ебедая още петдесет шилинга, за да го пребоядиса? — проядения от червеи скрин, в който да си държиш ризите и бельото — каква глупачка съм, как не се сетих да застеля чекмеджетата с чиста хартия.
Както обикновено, Джъстин бе този, който се извиняваше през цялото време.
— Страхувам се, че няма какво толкова да сложа вътре, Глория. Къщата ми е обсадена от глутница журналисти и Мустафа сигурно вече е изключил телефона. Санди любезно обеща да ми заеме някои неща на първо време, докато успея да се промъкна през обсадата и си взема необходимото.