— Вие наблюдател ли сте?
— Помощничка.
— Как ви взеха на работа?
— Просто отидох в съответния бар в Найроби. Да ви кажа ли една гатанка?
— Разбира се.
— Ние сега пускаме зърно тук, нали?
— Да.
— Поради войната между севера и юга, нали?
— Е, и?
— Голямата част от зърното, което пускаме, се отглежда в Северен Судан. Останалото идва от излишъците в Съединените щати. Пресметнете сам. С парите на хуманитарните агенции се купува зърно от Хартум. Със същите пари Хартум купува оръжие, за да се бие срещу юга. Самолетите, които пускат зърното, излитат от същото летище, както и самолетите на Хартум, които бомбардират селата в Южен Судан.
— Е, и къде е гатанката?
— Как така ООН финансира бомбардировките в Южен Судан и едновременно с това храни жертвите?
— Тук съм пас.
— След лагера ще се връщате ли в Локи? — пита го тя. Джъстин поклаща глава. — Жалко — казва тя и му намига.
Джейми се връща в гнездото си между кашоните със соево олио. Джъстин остава до прозореца и наблюдава как сянката на самолета пробягва по мочурищата. Хоризонтът не се вижда. На известно разстояние земята под тях се слива с маранята, а светлината, която струи през прозореца, все повече се оцветява в бледо мораво. „Можем да летим цял живот — казва й той — и пак няма да стигнем до ръба на земята.“ Без предупреждение самолетът започва да се снижава. Мочурищата стават кафяви, над водата се подава твърда почва. Появяват се отделни дървета като големи зелени карфиоли; сянката на самолета се блъска в тях и ги прегазва. Едсърд държи щурвала, докато капитан Маккензи разучава рекламна брошура за туристическа екипировка. Той се обръща към Джъстин и вдига окуражително палец. Джъстин се връща на креслото, закопчава коланите и поглежда часовника си. Полетът продължава вече три часа. Едсърд рязко завива, самолетът се накланя; кутии с тоалетна хартия, спрей против насекоми и кашони с шоколад се понасят по металния под и се спират в подножието на пилотската платформа пред краката на Джъстин. Самолетът сочи с крилото си към групичка колиби с тръстикови покриви. Ушите на Джъстин бучат от електростатичния шум в слушалките. Сред какофонията различава дрезгав глас с германски акцент, който предава данни за обстановката на земята. Чуват се думите „твърда и гладка“, явно става въпрос за повърхността на пистата. Самолетът се тресе като обезумял. Джъстин се надига с ремъците си и наднича през прозореца на пилотската кабина — ивица червеникава земя се носи бясно към тях сред зелените поля. Вместо ограничителни светлини са подредени в редици бели чували. Още чували са струпани в единия ъгъл на пистата. Самолетът лети хоризонтално и слънцето жари врата на Джъстин като врял душ. Той рязко се отпуска на креслото си. Гласът с германски акцент се чува вече ясно и отчетливо:
— Хайде, Едсърд, кацай! Днес за обяд има страхотна козя яхния. Оня нехранимайко Маккензи с теб ли е?
Само че Едсърд не се умилостивява лесно.
— Какво правят тия чували в ъгъла на пистата? Някой да не е пускал нещо наскоро? И друг самолет ли идва насам?
— Това са празни чували, Едсърд. Остави ги ти на мира чувалите и кацай, чуваш ли? Оня фукльо журналистът с вас ли е?
— С нас е, Брант — отговаря лаконично Маккензи.
— Кого водите още?
— Мен! — весело се провиква Джейми през грохота на моторите.
— Един журналист, една нимфоманка и шест завръщащи се делегатки — изброява Маккензи, невъзмутим както винаги.
— Що за човек е оня, фукльото?
— Мен ли питаш? — отвръща Маккензи.
Пилотите се заливат от смях, към който се присъединява и гласът от земята.
— Защо нервничи толкова? — пита Джъстин.
— Тук всички са нервни. Това е последната спирка, разбирате ли? Когато кацнем, мистър Аткинсън, не се отделяйте от мен. Протоколът изисква да ви представя на комисаря преди всички останали.
Пистата е удължен тенискорт, отчасти обрасъл с трева. От близката горичка излизат селяни и кучета и тичат към нея. Колибите им са с конични тръстикови покриви. Едсърд прелита ниско над тях, докато Джъстин оглежда храсталаците от двете страни.
— Няма ли от лошите? — пита Едсърд.
— Няма от лошите — потвърждава Маккензи.
Самолетът се накланя още веднъж в рязък завой, после се понася устремно напред. Пистата го блъсва като стена. Облаци червен прахоляк закриват прозорците. Корпусът се накланя наляво, после още и още, товарът стене в укрепителните си мрежи. Двигателите реват, самолетът се друса, крилото остъргва нещо, цялата метална конструкция се тресе и подскача. После двигателите утихват, прахолякът се разсейва. Пристигнали са. Джъстин се взира през стелещия се прах към приближаващата делегация африкански големци, деца и две бели жени по джинси, с плитки и гривни. В средата на групата, с кафява мека шапка, износени къси панталони в защитен цвят и стари велурени обувки, крачи — сияйно усмихнат, едър, рижав и безспорно величествен — Маркъс Лорбиър, този път без слушалката си.