Суданските жени се свличат с мъка от самолета и се присъединяват към очакващата ги група роднини. Зимбабвийката Джейми и приятелките й се прегръщат сред писъци на взаимна радост и удивление, тя прегръща и Лорбиър, смъква шапката му и приглажда рижавите му къдрици, докато той, сияйно усмихнат, я потупва приятелски по задника и сумти доволно като ученик, който има рожден ден. Носачи суданци се скупчват около опашката на самолета и разтоварват багажа под указанията на Едсърд. Но Джъстин е длъжен да остане на мястото си, докато капитан Маккензи не го извика и поведе надолу по стълбичката, далеч от шумотевицата, към една ниска могила, където група старейшини с черни панталони и бели ризи са насядали в полукръг върху кухненски столове под сянката на кичесто дърво. В центъра на групата седи комисарят Артър — сбръчкан, посивял мъж с изсечени черти и втренчен, проницателен поглед. На главата си има червена бейзболна шапка с надпис „Париж“, избродиран със златни букви.
— Значи вие сте човек на перото, мистър Аткинсън? — казва Артър на безупречен, макар и архаичен английски, след като Маккензи ги представя един на друг.
— Точно така, сър.
— И кое печатно издание, ако ми бъде позволено да запитам, има привилегията да се възползва от вашите професионални услуги?
— Лондонският „Телеграф“.
— „Сънди Телеграф“?
— Главно „Дейли“.
— И двата вестника са превъзходни — заявява Артър.
— Артър е бил сержант в суданската армия по време на британския мандат — уточнява Маккензи.
— Позволете да ви запитам, сър. Правилно ли предполагам, че вие сте дошли тук, за да обогатите съзнанието си?
— А също, надявам се, и съзнанието на читателите ми — отвръща Джъстин с дипломатично смирение, докато с крайчеца на окото си следи Лорбиър и групичката около него, които се насочват към тях през пистата.
— В такъв случай, сър, бих ви помолил да обогатите и съзнанието на моя народ, като ни изпратите английски книги. Обединените нации се грижат твърде похвално за телата, но съвсем недостатъчно за душите ни. Наше предпочитано четиво са английските майстори разказвачи от деветнайсети век. Дали вашият вестник не би могъл да субсидира едно такова благородно начинание?
— Обещавам, че ще им го предложа — казва Джъстин. През дясното си рамо той вижда как Лорбиър и групата му се приближават към могилата.
— Вие сте добре дошли сред нас, сър. За колко време ще ни удостоите с вашето благородно присъствие?
Маккензи отговаря вместо Джъстин. Лорбиър и хората му са се спрели в подножието на могилата и чакат Джъстин и Маккензи да слязат при тях.
— До утре по това време, Артър — казва Маккензи.
— Но не по-късно, моля ви — казва Артър, който косо поглежда към свитата си. — И не ни забравяйте, след като си тръгнете, мистър Аткинсън. Ще очакваме вашите книги.
— Каква жега — забелязва Маккензи, докато слизат по ниския склон. — Сигурно е поне четирийсет и два градуса и продължава да се вдига. И все пак това за вас е райската градина. Хайде, до утре по същото време. Разбрано? Здрасти, Брант. Ето ти го твоя фукльо.
Джъстин не е очаквал такава сърдечна доброта. Подвижните очички, които в болницата „Ухуру“ упорито избягваха погледа му, сега излъчват неподправена радост. Бебешкото лице, обжарено от африканското слънце, е цялото разтегнато в широка, заразителна усмивка. Гърленият глас, чийто приглушен шепот тревожно бе отеквал под гредореда в болничната стая на Теса, звучи бодро и покоряващо. Докато двамата се здрависват, Лорбиър не спира да говори, стиснал ръката на Джъстин в двете си ръце. Ръкостискането му е добронамерено и предразполагащо.
— Направиха ли ви брифинг още в Локи, мистър Аткинсън, или оставиха цялата тежка работа за мен?
— Боя се, че нямах кой знае колко време за брифинги — отвръща Джъстин, приветливо усмихнат на шегата.
— Защо вие, журналистите, все бързате, мистър Аткинсън? — жалва се закачливо Лорбиър, като пуска ръката на Джъстин само за да го тупне приятелски по рамото, докато го води обратно към пистата. — Толкова бързо ли се променя истината напоследък? Баща ми винаги ми казваше: истината е вечна.
— Де да можеше да го каже на редактора ми — казва Джъстин.