— Ония мръсни копелета в Хартум изпращат на фронта танкове и хеликоптери, Питър. Те правят нещастните африканци на кайма. Върви там, на място, и се убеди с очите си, приятел. Ако бомбардировките не свършат работа, пращат пехотата да ги изколи. А пък пехотата коли мъжете и изнасилва жените, после коли и тях. А кой им помага? Кой им ръкопляска отстрани? Мултинационалните петролни компании. — Възмутеният му глас заглушава всички останали разговори. Хората около масата трябва да се надвикват с него или да млъкнат, и повечето замлъкват. — Мултинационалките си падат по Хартум, приятел. „Момчета — викат те, — ние много уважаваме принципите на фундаментализма. Някое и друго нашибване с камшици, някое и друго отсичане на ръце и глави, всичко това е прекрасно. Искаме да ви помогнем с каквото можем. Искаме да използвате пътищата и летищата, които сме ви построили, колкото ви е угодно. Само не позволявайте на тия черни мързеливци по градове и села да се пречкат на пътя на великия бог Печалба. Ние не по-малко от вас искаме тия черни мързеливци да бъдат етнически прочистени и натикани в миша дупка. Така че ето ви част от нашите петролни печалби, момчета. Вървете да си купите още пушки!“ Чуваш ли какво разправям, Салвейшън? Питър, водиш ли си записки?
— Записвам всяка дума, благодаря ви, Брант — отвръща тихо Джъстин, наведен над бележника си.
— Казвам ти, приятел, мултинационалките работят за Дявола! Един ден те ще идат в ада, където им е мястото, по-добре отсега да го знаят! — Лорбиър театрално се свива от ужас, заровил лице в големите си ръце. Тази пантомима би трябвало да изобразява мултинационалния човек, явил се пред Създателя си в деня на Страшния съд. — „Не бях аз, господи. Аз само изпълнявах заповеди. Заповедите на бога Печалба.“ Този мултинационален човек е същият, който първо те привиква към цигарите, а после ти продава лекарство против рак, за което нямаш пари да си го купиш.
„Той е и същият, който продава неодобрени лекарства, който претупва клиничните изпитания и използва прокълнатите по света като опитни зайчета.“
— Искаш ли кафе?
— С удоволствие бих пийнал. Благодаря.
Лорбиър скача на крака, грабва чашата за супа на Джъстин и я изплаква с гореща вода от термоса като подготовка към наливането на кафето. Ризата му е залепнала от пот на гърба, под мокрия плат се тресат дебели гънки сланина. През цялото време той не спира да говори. Развил е фобия към тишината.
— Момчетата в Локи казаха ли ти за влака, Питър? — изревава той, докато подсушава чашата със салфетка, измъкната от найлонов плик за боклук до него. — За тоя скапан влак, дето слиза на юг с човешки ход три пъти в годината?
— Боя се, че не.
— Той се движи по старата железопътна линия, строена от вас, англичаните, нали така? Охраняват го кръвожадни северняци на коне. Като в едновремешните филми. Та този влак кара провизии от север на юг за всички гарнизони на войските на Хартум. Чат ли си?
— Да.
„Защо се поти така? Защо очите му са толкова уплашени и търсещи? Какви тайни сравнения прави между този арабски влак и собствените си грехове?“
— Страшна работа, приятел! Този влак. Сега е заседнал някъде между Ариат и Авейл, на два дни път оттук. Да се молим на бога реката да не спада, тогава може би ония копелета няма да дойдат насам. Където идат, зад тях остава пустош, истината ти казвам! Убиват всичко живо по пътя си. Никой не може да им се опре. Прекалено силни са.
— За кои точно копелета става дума, Брант? — пита Джъстин, докато драска в бележника си. — Боя се, че загубих нишката.
— За кръвожадните конници, приятел! Да не мислиш, че им се плаща, задето охраняват влака? Нито цент, приятел. Нито драхма. Правят го без пари, ей тъй, от добро сърце! Единствената им награда е да ги оставят да изнасилват и убиват всичко живо по пътя си. Където минат, трева не никне. Отвличат в робство момчета и момичета, откарват ги със същия влак, когато се изпразни на връщане. А каквото не могат да отнесат със себе си, го опожаряват.
— Аха. Сега разбрах.
Но влакът не е достатъчен за Лорбиър. Нищо не е достатъчно, ако след него настава тишина, а в тишината може да му бъдат зададени въпроси, които той не иска да чуе. Уплашените му очички вече трескаво търсят тема за продължение.
— А за самолета казаха ли ти? Руски самолет, приятел, по-стар от Ноевия ковчег, базата му е в Джуба. Е, това е страхотна история, приятел!