— А също и те на теб, не е ли така? Според моя вестник ти притежаваш една трета от четирийсет и девет процента от фирмите, патентовали формулата.
— Аз официално се отказах от моя дял, приятел! И Лара от нейния. Това бяха кървави пари. „Вземете си парите — казах им. — Те са ваши. А в деня на Страшния съд господ да ви е на помощ!“ Това ми бяха точно думите, Питър!
— А пред кого по-точно ги изрече? — пита Джъстин, който не спира да пише. — Пред Къртис? Пред някой от КВХ? — Лицето на Лорбиър е застинало в маска на ужас. — Или пред Крик може би. Аха. Сега разбирам. Крик е бил връзката ти в „Трите пчели“. — И той записва „Крик“ в бележника си, бавно, буква по буква, защото ръката му се е размекнала от жегата. — „Дипракса“ обаче не беше толкова лошо лекарство, нали? Според моя вестник „Дипракса“ е едно добро лекарство, което обаче е пуснато прекалено бързо на пазара.
— Бързо, а? — изрича Лорбиър с горчива ирония. — Бързо значи. Приятел, тия типове искаха да получат резултати от изпитанията толкова бързо, че не бяха готови да изчакат дори един ден.
Думите му са прекъснати от мощна експлозия. Сякаш руският самолет от Джуба е пуснал една от своите бомби. Или пък кръвожадните конници препускат от север. А може би битката от петролните полета се е пренесла пред вратите на лагера. Палатката потреперва, огъва се и пак се изправя, готова да посрещне поредната атака. Въжетата трептят като струни, докато водната стихия шиба по платнения покрив. Самият Лорбиър сякаш не забелязва бурята. Той стои изправен в средата на палатката, притиснал с ръка челото си, сякаш се мъчи да си спомни нещо. Джъстин отмята платнището и през дъждовната стена преброява три покосени палатки и още две, които се свличат бавно пред очите му. От въжетата за пране се стичат водни завеси. Тревата се е превърнала в езеро, нивото на водата се повдига към основите на бунгалото. Мощни струи удрят по сламения покрив на заслона. После дъждът спира също толкова внезапно, както е започнал.
— И така, Маркъс — започва приятелски Джъстин, сякаш бурята е прочистила въздуха и вътре в палатката, а не само отвън. — Разкажи ми за Уанза. Тя ли бе повратната точка в живота ти? Моят вестник смята, че това е така. — Изпъкналите очи на Лорбиър не го изпускат дори за миг. Той се опитва да заговори, но от устата му не излиза звук. — Уанза от онова село, северно от Найроби. Уанза, която се премести да живее в гетото Кибера. А после я отведоха в болницата „Ухуру“, за да роди. Тя умря, а детето остана живо. Според моя вестник тя е била в една и съща стая с Теса Куейл. Възможно ли е това? Или Теса Абът, както самата тя се наричаше понякога.
Гласът на Джъстин си остава равен и безстрастен, той е един обективен журналист и нищо повече. И това спокойствие е до голяма степен неподправено, защото той не е свикнал да владее положението. Отговорността му идва твърде много. Инстинктите му за отмъщение са слаби. Високо над главите им боботи самолет на път към своята зона за пускане на провизии. Очите на Лорбиър се вдигат нагоре със слаба надежда. Идва спасение! Грешка. Спасението е за Судан, не за теб.
— Кой си ти, приятел?
Той е събрал целия си кураж, за да зададе този въпрос. Но Джъстин се прави, че не го чува.
— Уанза умря. Също и Теса. Също и Арнолд Блум, белгийски лекар от хуманитарна организация, неин добър приятел. Според моя вестник Теса и Арнолд са идвали по тия места, за да говорят с теб, само няколко дни, преди да бъдат убити. Моят вестник смята също така, че ти си направил пълни самопризнания пред Теса и Арнолд по въпроса за „Дипракса“, но също, че — разбира се, това са само предположения — веднага след като те са си тръгнали, си ги издал на бившите си работодатели, за да се застраховаш. Може би чрез радиограма до твоя приятел Крик. Името говори ли ти нещо?
— Боже милостиви, господи, Исусе Христе!
Маркъс Лорбиър гори на кладата. Той стиска с две ръце подпорния кол на палатката и се обляга на него сякаш за да се защити от атаката на Джъстин. Главата му е вдигната към небесата в няма молитва, устните му се движат беззвучно. Джъстин става от мястото си, взема стола и го поставя зад него, после го хваща за ръката и внимателно го слага да седне.
— Какво търсеха Теса и Арнолд, когато дойдоха тук? — пита той. Въпросите му са формулирани сухо и безпристрастно. Той не желае повече сълзливи самопризнания и молитви към бога.
— Търсеха доказателства за вината ми, човече, искаха да научат срамната ми история, да докажат моята греховна горделивост — шепне Лорбиър в отговор, попивайки лицето си с подгизнал парцал, който е извадил от джоба на късите си панталони.