— И намериха ли всичко това?
— Всичко, човече. Всичко до последно, кълна ти се.
— И го записаха на магнетофон?
— На два! Тая жена не се доверяваше на един магнетофон, та си беше донесла два.
Вътрешно усмихнат, Джъстин си отбелязва мислено юридическия професионализъм на Теса.
— Аз им се разкрих, унизих се до край. Разказах им самата гола истина и нека бог ми е свидетел. Нямах друг избор. Аз бях последната брънка на тяхното разследване.
— А казаха ли какво смятат да правят с информацията, която си им предоставил?
Очите на Лорбиър се разшириха, но устните му бяха стиснати, а тялото му остана неподвижно; дори за момент Джъстин си помисли, че може с божията милост да е умрял от сърдечен удар, но Лорбиър просто се напрягаше да си припомни нещо. Изведнъж заговори бързо и отривисто, думите му преминаха в крясъци — толкова нямаше търпение да си каже всичко, което му тежи.
— Искаха да представят доказателствата на единствения човек в Кения, на когото имаха доверие. Щяха да предадат цялата история на Лийки. Всички събрани от тях данни. Кения е длъжна сама да решава проблемите си, казваше тя. И според тях тъкмо Лийки бил човекът, способен да ги реши. Те бяха убедени в това. Предупредиха ме да внимавам. Тя ми каза: „Маркъс, скрий се някъде, приятел. Тука вече не е безопасно за теб. Намери си по-добро убежище или ще ти видят сметката, задето си ги издал.“
За Джъстин не е никак лесно да възпроизведе точните думи на Теса по тези трескави, накъсани изречения, но е убеден, че първата й грижа действително е била безопасността на Лорбиър, а не нейната собствена. А пък „ще ти видят сметката“ без съмнение е израз, който тя би използвала.
— А какво ти каза Блум?
— Блум ме нарече мошеник и шарлатанин, каза, че съм злоупотребил с доверието на хората. Право в лицето ми го каза, без увъртания.
— И с това, разбира се, те предизвика да го предадеш? — пита кротко Джъстин, но от кротостта му няма полза, защото Лорбиър вече плаче по-горчиво и от Удроу.
Сълзите му, протяжният му, жален вой отблъсват и вбесяват Джъстин, докато оня моли за милост и отчаяно се опитва да се изкара невинен. Лорбиър обича тоя препарат, приятел! Тоя препарат не заслужава да бъде отречен. Още няколко години, и той ще заеме достойно мястото си между най-великите открития на съвременната медицина. Трябва само да се доуточнят пиковите нива на токсичност, да се доизпипа дозировката, и толкоз! Вече се работи по въпроса, приятел! Докато дойде време лекарството да се пусне на американския пазар, всичко ще е тип-топ! Лорбиър обича Африка, приятел — така както обича цялото останало човечество; Лорбиър е добър човек, не заслужава да поема такава вина върху себе си. Ала докато се моли и стене, и се мята в безсилен гняв, той вече успява, по някакъв мистериозен начин, да се отърси от поражението и да се вдигне на крака. Изправя се на стола, изпъва рамене и самодоволна усмивчица на превъзходство заменя сълзите на разкаяние.
— Ама пък, от друга страна, виж ги само как се държаха помежду си, приятел! — възмущава се той, а гласът му лепне от дебелашкия намек. — Виж само моралната страна на собственото им поведение! Кой е по-голям грешник тук, питам аз?
— Не съм напълно сигурен, че разбирам накъде биеш — казва меко Джъстин, но в главата му се спуска защитна завеса между него и Лорбиър.
— Не четеш ли вестници, приятел? Не слушаш ли радио? Сам прецени и ми кажи какво мислиш! Една бяла хубавица като нея, при това омъжена, да остави оня чернокож доктор да се завира под полата й! При това навсякъде се представя с моминското си име, а крие името на законния си съпруг! Как смее да ми се влачи тук с любовника си и да ме разпитва, ей в тая, същата палатка, да разпитва Маркъс Лорбиър, една нагла лицемерка и развратница да ми търси сметка и да ми говори за морал!
Само че защитната завеса в главата на Джъстин сигурно се е повдигнала от единия край, защото Лорбиър сега го гледа право в лицето, сякаш вижда ангела на смъртта, който е дошъл да го отведе към Страшния съд.
— Божичко, приятел! Ти си оня! Съпругът. Куейл!
След последната доставка на храни за деня работниците са си тръгнали от лагера. След като оставя Лорбиър да се наплаче на воля в палатката си, Джъстин се настанява в един хамак и наблюдава вечерното представление: първо черните силуети на чаплите, които кръжат над главата му, снишават се и се издигат на фона на залеза. После мълниите, които раздират сумрака със своите резки, дълго отекващи залпове, след това влагата, която се вдига във въздуха като бял саван. И накрая звездите — толкова близки, че едва ли не могат да се докоснат с ръка.