Въпрос: Обичайна практика във Форин Офис ли е засекретяването на кореспонденция, чийто подател е в «разстроено психическо състояние»?
Смях в залата.
Отговор: В случаите, когато подобни писания могат да причинят значително неудобство на невинни трети лица, да.
Въпрос: Или може би на Форин Офис?
Отговор: Загрижен съм за неоправданото душевно страдание, което може да бъде причинено на близките роднини на покойната.
Въпрос: Спестете си загрижеността. Мисис Куейл няма близки роднини.
Отговор: Нужно беше да се вземат предвид и определени други интереси.
Въпрос: Благодаря, това е точно отговорът, който очаквах да чуя.
На следващия ден във Форин Офис постъпи официална молба за разсекретяване и предоставяне преписката на мисис Куейл на Парламента; молбата бе подкрепена със сезиране на Върховния съд. Едновременно с това в Брюксел бе подета паралелна инициатива от адвокати, представляващи интересите на роднини и близки на покойния д-р Арнолд Блум. По време на предварителните слушания една етнически пъстра тълпа от хулигани със символични бели престилки позираше пред телевизионните камери на тротоара пред Съдебната палата в Брюксел и размахваше транспаранти с надпис «Ние обвиняваме». Досадниците бяха разпръснати от полицията. Бяха подадени цяла поредица петиции от страна на адвокатите на ответника, с което поне се гарантираше, че процесът ще се проточи с години. Вече се бе разчуло обаче, че ответник по делото е компанията «Карел, Вита и Хъдсън».“
— Това насреща е планинската верига Локоморинян — съобщава капитан Маккензи на Джъстин по интеркома. — Злато и петрол. Кения и Судан воюват за тия планини повече от сто години. Според старите карти планините са в Судан, според новите — в Кения. Предполагам, че някой е бутнал нещо на картографа.
Капитан Маккензи е един от онези тактични хора, които знаят точно кога могат да си позволят да говорят неуместни неща. Този път самолетът, в който летят, е двумоторен „Бийч Барън“. Джъстин седи до него на седалката на втория пилот и се заслушва, без да чува всичко, ту в думите на капитан Маккензи, ту в дърдоренето на пилотите на други самолети в района: „Как сме днеска, Мак? Над облаците ли летим или под?“ — „Къде си ти бе, приятел?“ — „Около два километра вдясно от теб и триста метра по-надолу. Кьорав ли си?“ Летят над огромни кафеникави каменни плочи, които към хоризонта потъмняват в синьо. Отгоре облаците се сгъстяват. Там, където слънцето успява да пробие, канарите са обагрени в яркочервено. Подножието на планината пред тях е обрасло в храсталаци. Ниско долу, като тънък кръвоносен съд сред скалните мускули, се вие шосе.
— От Кейптаун за Кайро — казва лаконично капитан Маккензи. — Не се опитвай да го изминеш.
— И през ум не ми минава — обещава послушно Джъстин.
Маккензи завива и снижава, следвайки шосето, което от своя страна следва извивките на вълнистите хълмове.
— Шосето тук вдясно е същото, по което са минали Арнолд и Теса. От Локи за Лодуор. Много е красиво, ако не те е страх от бандити.
Внезапно разбуден, Джъстин се взира в бледата мъглица пред тях и му се струва, че вижда Арнолд и Теса в техния джип, с прашни лица, а между тях на седалката дискетите потракват в кутийката си. Шосето за Кайро сега минава покрай река. Реката се нарича Тагуа, обяснява Маккензи, и извира високо в планините, чието име носи. Планините Тагуа са високи близо четири хиляди метра. Джъстин учтиво кима в знак, че е чул. Слънцето пробива облаците, хълмовете се оцветяват в синьо-черно, настръхнали и заплашителни; Теса и Арнолд изчезват от погледа му. Пейзажът е безбожно пуст, накъдето и да погледне, не се вижда ни човек, ни звяр.
— От планините Могила дотук се спускат воини от суданските племена — казва Маккензи. — В родната си джунгла те ходят напълно голи. Като дойдат тук обаче, изведнъж ги досрамява и си слагат тънки препаски. А как бягат само!
Джъстин се усмихва учтиво; пред тях от сивкавата земя се издигат кафяви безлесни хълмове. Назад се различават синкавите очертания на езеро.
— Това Туркана ли е?
— Да не влизаш вътре. Освен ако не плуваш бързо. Прясна вода. Прекрасни аметисти. И ласкави крокодилчета.