После, като методичен изследовател, той се върна на скалата, която си бе избрал за стол, и отново седна на нея, съсредоточавайки цялото си внимание в изучаването на едно малко синьо цвете, не много различно от флокса, който бе засадил в градината пред къщата им в Найроби. Бедата бе там, че той не беше съвсем сигурен дали цветето наистина растеше на това място, или в съзнанието си го бе пренесъл там от градината в Найроби, или пък от моравите край оня хотел в долината на Ин. Освен това интересът му към флората беше почти изчезнал. Той не желаеше повече хората да виждат в него добродушния глупак, който не се интересува от нищо друго освен от гардении, флоксове, мушката и фрезии. Той все още разсъждаваше върху тази метаморфоза в съзнанието си, когато откъм езерния бряг се чу звук на мотор — най-напред кратко припукване, когато моторът закашля и запали, после равно бръмчене, докато източникът на шума се отдалечаваше. Значи Мики все пак е решил да си пробва късмета, каза си той; за един истински рибар късният следобед, когато рибата почва да кълве, е неустоимо изкушение. Това му припомни случаите, когато бе увещавал Теса да иде за риба с него, винаги с един и същ резултат — нито една хваната риба, но за сметка на това много разюздано любене в лодката, което, разбира се, беше и главната причина за настойчивостта му. Той още разсъждаваше развеселен за трудностите от чисто техническо естество, които произтичат от правенето на любов на дъното на една малка подскачаща лодка, когато си даде сметка, че всъщност Мики едва ли бе отишъл за риба.
Мики не беше от ония, които лесно си променят намеренията или се поддават на импулси.
Това въобще не беше в стила на Мики.
Още от пръв поглед си личеше, а и Теса го бе потвърдила, че Мики е преданият домашен слуга, на който може да се разчита за всичко. Тъкмо затова, ако трябва да бъдем честни, Джъстин толкова лесно го бе объркал с Мустафа.
Така че Мики не бе отишъл за риба.
Само дето го нямаше. Дали бе взел и отровния Ейбрахам със себе си, това беше спорен въпрос. Но Мики го нямаше, лодката също. Шумът от извънбордния мотор отдавна вече не се носеше откъм езерото.
А къде ли бе отишъл? Кой му бе казал да си върви? Кой му бе платил, за да си отиде? Кой му бе заповядал да си отиде? Кой го бе заплашил, че ако не си отиде, тежко му? Какво ли бе чул Мики по радиото на лодката си или от устата на друг лодкар, или от някого на брега, за да си тръгне противно на принципите си, противно на вдъхващото си доверие лице, по средата на една работа, за която дори не му бе платено? Или може би Маркъс Лорбиър, този неизлечим Юда, се бе застраховал още веднъж пред приятелите си в бизнеса? Джъстин още разсъждаваше по последната възможност, когато чу шум от друг двигател, този път откъм шосето. Вече се стъмваше, така че би било разумно една преминаваща кола да включи поне габаритите си, но тази кола — ако това беше кола — не бе сторила това, което доста го озадачи.
Хрумна му — понеже колата се движеше бавно като охлюв, — че може да е Хам, който както винаги кара с десет километра под разрешената скорост и сега е дошъл да му съобщи, че писмата му са пристигнали благополучно при онази ужасна леля в Милано и че несправедливостта, извършена по отношение на Теса, много скоро ще бъде поправена в съответствие с нейната твърда, нееднократно заявена убеденост, че системата е в състояние сама да се реформира отвътре. После си каза: това въобще не е кола, аз се заблуждавам. Това е малък самолет. Звукът изведнъж утихна, което го убеди, че всичко от самото начало е било илюзия — че му се е счул джипът на Теса например и че всеки миг джипът ще спре и тя ще се появи горе, на ръба на шосето, като този път и двете туристически обувки „Мефисто“ ще бъдат на краката й, и ще изтича по склона да го поздрави, че е взел нейната кауза в свои ръце. Но това не беше джипът на Теса, нито пък беше кола на негов познат. Той различи силуета на превозно средство с удължено шаси — по-скоро пикап, тъмносин или тъмнозелен на цвят, трудно беше да се каже в сгъстяващия се сумрак; пикапът стоеше точно на мястото, където преди миг бе зърнал Теса. И макар да бе очаквал нещо такова още от мига, когато се бе върнал в Найроби — дори го бе желал в известен смисъл, заради което и бе отхвърлил предупрежденията на Донъхю като излишни, — сега при вида на пикапа той изпита странно тържество, едва ли не усещане за изпълнена мисия. Той вече се бе срещнал с всички ония, които я бяха предали — Пелегрин, Удроу, Лорбиър. Бе пренаписал от нейно име отхвърления й меморандум — наистина в непълен вид, но това бе неизбежно. А сега, по всяка вероятност му предстоеше да сподели и последната й тайна.