Зад първия пикап спря втори. Той чу леки стъпки и различи бързо движещи се сенки на яки мъже по анцузи, които подтичваха приведени. Отпред се чу изсвирване; зад гърба му някой изсвири в отговор. Стори му се, а може би беше истина, че до него достига дим от цигара „Спортсман“. Внезапно притъмня напълно, наоколо светнаха фенерчета, най-яркото от които го откри и задържа в лъча си.
И тогава той чу звук от подметки, които се плъзнаха надолу по бялата скала.
Бележка на автора
Длъжен съм да уточня, че нито едно от лицата, описани в тази книга, няма нищо общо с доблестните служители на Британската мисия в Найроби, които нямам честта да познавам, с изключение на върховния комисар, който обаче не се казва Портър Колъридж и не е използван за прототип на моя герой. Нещо повече, не съм сигурен, че към въпросната мисия изобщо съществува длъжност началник на Политическия отдел; този пост е все по-рядка останка от миналото в нашите посолства по света, така че бедният Санди Удроу няма за прототип действително лице.
Тъй като не желая да се забърквам ненужно в съдебни дела, искам изрично да подчертая, че с едно-единствено изключение — обичания от всички добряк Волфганг от „Оазис“ — нито един от героите и институциите, описани в романа — нито Пелегрин, Ландсбъри, Крик или Къртис, нито „Трите пчели“ или КВХ, — няма никаква връзка с действителността.
Препаратът „Дипракса“ е изцяло измислен; нещо повече — доколкото ми е известно, никога на африканския или на който и да било друг пазар по света не са се предлагали чудодейни средства против туберкулоза. С което далеч не искам да кажа, че във фармацевтичната джунгла не се случват неща, в сравнение с които описаната тук история направо прилича на детска игра.
Дължа благодарност на много хора, които ми помогнаха за тази книга. Някои от тях не възразяват да спомена имената им, други — по разбираеми причини — държат да ги запазя в тайна.
На Тед Юни, дългогодишен наблюдател за Африка, който за пръв път отвори очите ми за фармацевтичния произвол.
На Дейвид Милър, лекар с богат опит от Третия свят, който ми посочи туберкулозата като бъдещ световен проблем и ме посвети в методите за корумпиране на медици от фармацевтичните гиганти.
На д-р Питър Фосет от лондонския Институт по хигиена и тропическа медицина, за безценната консултация и съвети.
На Артър, син на покойния ми американски издател Джак Гейган, който ми разказа потресаващи истории от времето, когато е представлявал фармацевтични компании в Москва и Източна Европа.
На Даниъл Бърман от „Лекари без граници“ в Женева за безценната информация.
На „Буко Фарма-Кампан“ със седалище в Билефелд (да не се бърка с „Хипо“) — независима група от квалифицирани и почтени хора, разобличаващи порочните практики на фармацевтичната индустрия, особено в Третия свят. Ако ви обхване внезапна щедрост, изпратете им малко дарение; тяхното оцеляване е важно в днешно време, когато медицинските становища системно се купуват с пари.
На д-р Пол Хейкок, ветеран от фармацевтичната индустрия, и Тони Алън, дългогодишен специалист по Африка и фармацевтичен консултант, които безкористно споделяха с мен знанията, съветите и чувството си за хумор, като великодушно търпяха моите заяждания с професиите им.