Александър Беляев
Вечният хляб
СЕЛСКИ НОВИНИ
Малката рибарска лодка бавно се приближаваше към остров Фер от групата Фридландски северни острови в Немско море1. Беше есенна вечер. Силният северен вятър обливаше рибарите с ледени пръски вода. Уловът бе лош и посинелите им от студ лица бяха намръщени.
— Тази година зимата ще дойде рано — рече най-старият рибар, който от време на време пуфкаше дим от късата си лула.
— Да, така изглежда — отвърна му един младок и като помълча известно време, добави: — На Карло пак са откраднали мрежата, и то новата!
Всички се оживиха. Рибарите започнаха да обсъждат кой може да краде между тях.
— Според мене е работа на Ханс — отсече младият рибар.
— Ханс ли? Какво ти хрумна! — чуха се учудени гласове.
Ханс беше болнав, слаб, приличен на скелет висок старец, който живееше в стария изоставен фар.
— Ханс? Та той едва си влачи краката! Какви доказателства имаш?
— Ами такива, че Ханс дебелее — заяви младият рибар.
Това беше истина. През последните седмици лицето на Ханс доста се позакръгли и тази загадъчна пълнота накара да тръгнат какви ли не приказки из селото.
— Казват, че Ханс намерил имане, изхвърлено от морето на брега. От такъв подарък нищо чудно да напълнееш — каза замислен старият рибар.
— Ханс прави контрабанда.
— Пък аз ви казвам, че Ханс краде мрежи и риба, продава ги и тлъстее — не мирясваше младият рибар. — Не забелязвате ли, че късно вечер честичко се губи някъде? Каква работа има? Всичко това е много подозрително.
Спореха с младия рибар, но личеше, че думите му направиха впечатление на мнозина. И когато лодката наближи брега до стария фар, един от рибарите предложи:
— Какво ни струва да се отбием при Ханс и видим как живее? Ще се сгреем и ще го поразпитаме.
— Хубаво го измисли! — оживи се младият рибар и започна бързо да разтоварва рибата и риболовните такъми.
В малкото прозорче на фара блещукаше светлинка. Старият Ханс още не спеше. Той радушно посрещна гостите и ги покани да се посгреят край полусрутената камина.
— Е, какъв е уловът? — попита той, като потриваше жилестите си ръце с изкривени пръсти.
— Никакъв — отговори младият рибар. Той беше ядосан от бедния улов и лошото време и му се искаше да стовари яда си върху някого. — А ти все пълнееш, Ханс, от какво?
Старецът се усмихна жално и разпери ръце.
— И ти пълнееш, Лудвиг — отвърна той.
— Ти мене остави. Когато човек лови риба със своите мрежи и я продава, нищо чудно, че пълнее. А я ни кажи ти тайната: как без да работиш пълнееш, тогава и ние може би ще се топлим край камината, вместо да хващаме ревматизъм в морето.
Ханс явно се смути. Той се свиваше, триеше ръце, вдигаше рамене. Всички забелязаха смущението на стареца и това накара да повярват, че е виновен, и ония, които се съмняваха.
— Ще претършуваме къщата, без той да усети — каза тихо червенокосият Фриц, като се наведе към ухото на другаря си. После се обърна към Ханс. — Как не те е страх да живееш в такава съборетина? Ако духне силният северен вятър, ще рухне и ще те премаже.
— Стените са дебели, криво-ляво ще изкарам, дорде съм жив — отвърна Ханс.
— А ако те смаже? — не преставаше Фриц. — На тебе, стареца, може да ти е безразлично, а от нас ще търсят отговорност защо не сме взели мерки за безопасност. Може и под съд да ни дадат. Трябва да огледаме жилището ти.
— Какво има да го гледате? — каза разтревожен Ханс. Той вече не се съмняваше, че посетителите го подозират в нещо и не са дошли току-така. — Елате утре по светло и огледайте, ако искате.
— Защо утре? Ние и днес можем да огледаме.
— Ами тъмно е, стълбите са срутени и може да се пребиете. Какво е това бързане! Петдесет години съм живял тук, а сега една нощ не можете да почакате.
Лудвиг вече беше разбрал военната хитрост на Фриц и се разтича.
— Я запали фенера.
— Фенера! Нямам масло.
Но Фриц вече шареше из кръглата стая.
— Масло ли? Ето го фенера. А ето и маслото. Ти май нещо шикалкавиш, старче?
Фриц бързо наля масло и запали фенера.
— Да вървим.
Всички станаха и тръгнаха след Фриц. Ханс тежко въздъхна, потътри крака подир тях и заизкачва в полумрака влажните, изтрити стъпала на витата стълба.
В стаята на втория кат се въргаляха какви ли не щеш вехтории, потънали в прах и мръсотия от изронената мазилка. Вятърът духаше през счупените стъкла на прозорците. Светлината уплаши няколко прилепа и те се заблъскаха о стените, като вдигнаха прах и паяжина. Фриц внимателно надзърташе във всеки ъгъл, ровеше боклука с тежките си рибарски ботуши, после осветяваше стените и говореше: