Роденщок се намръщи. Така беше. Той също не можеше да се оплаче от войната.
— Вие казвате, че „вечният хляб“ е бомба. — И като поклати глава, Кригман продължи: — От бомбите хората също печелеха добре. Докато има кризи и революции, с „вечния хляб“ може да се прави хубав оборот. Без да се разпростирам надълго и нашироко, ще ви кажа направо. Защо да унищожаваме „вечния хляб“? По-добре да търгуваме с него. Ще купим патента на изобретението от професор Бройер, ще му платим каквато сума иска — аз за такава работа не ще пожаля целия наличен капитал на моята банка, — ще организираме акционерно дружество за продажба и експорт на „вечен хляб“ и ще натрупаме милиарди, преди да станат каквито и да било сътресения. А тогава — ако щеш, и потоп. Нали пред нас е световният пазар. Да, не е шега работа! И ние ще сме единствените монополисти. Чудесен сън, мечта! Не, „вечният хляб“ не е бомба. Хлябът си е хляб и той много хубаво ще ни изхрани.
— Но моите заводи са за селскостопански машини…
— Те все едно са обречени. „Вечният хляб“ съществува и вие вече не можете да го унищожите. Мисля, че не само Фриц и още някой там са си скрили късче „тесто“, макар и колкото грахово зрънце. От зрънцето подир години може да израсне планина. А станем ли монополисти, ще имаме планини от злато.
— Май сте прав — рече замислен Роденщок. — Майер, веднага заминавайте при професор Бройер. Предложете му милион, два, колкото поиска. Не се спирайте пред каквато и да било цена!
Майер стана, поклони се само с глава, рязко се обърна и излезе.
След няколко дни той докладва на Роденщок и Кригман.
— Професорът решително отказва да продаде изобретението си за търговска експлоатация. Той казва, че мечтата на целия му живот е била да избави човечеството от глад, и е решил да предостави „вечния хляб“ безплатно на всички нуждаещи се.
— Идеалист! — надсмя се Кригман.
— Просто глупак — отсече Роденщок. — Казахте ли му сумата, която предлагаме за изобретението му?
— Казах.
— И какво?
— Когато казах: „милион“, той кипна от гняв. Когато казах: „пет“, той… ме изгони. Струва ми се, че не е съвсем нормален. Няма дори патент за изобретението си.
— Как така няма патент! — извика Кригман. — Тогава какво ще се съобразяваме с него? Сами ще вземем патент. И ще търгуваме. Ще повикаме някой умен химик, но без пари, ще му дадем една-две хилядарки, той ще ни се поклони до земята и ще направи анализ на хляба. Нещичко можем да променим в състава, да го направим по-ароматен или нещо подобно и „машинката“ ще се завърти! Нищо работа!
— Но и други знаят за „хляба“. Или си мислиш, че само на вас могат да ви хрумнат такива гениални търговски планове — иронизира го Роденщок.
Кригман се замисли.
— Да, трябва да опазим нашите „златни находища“ на остров Фер — каза той. — Но мисля, че с пари и връзки ще успеем.
— Другите също имат пари и връзки — не спираше Роденщок.
— Тогава, какво да правим? Това е необходимо и с него се решава всичко, нали така казахте?
Друг изход нямаше. Роденщок бе принуден да се съгласи. И без повече да спорят, те започнаха да обмислят план за действие.
ЗЛАТНИТЕ НАХОДИЩА
Фриц, облечен с нов тесен градски костюм, който никак не отиваше на якото му, набито тяло, пристигна от града и взе да се хвали пред Лудвиг с покупките си. Малката стая приличаше на вехтошарски пазар.
— Седни ей на това кресло.
Лудвиг недоверчиво огледа направеното от бял лъскав метал високо, тясно кресло с кадифена седалка и седна.
Фриц завъртя нещо отзад и изведнъж креслото се спусна надолу. Лудвиг изплашено се хвана за страничните дръжки и навири крака. Фриц, жена му и синът се засмяха.
— Хитро измислено! Скъпо струва, но е много интересно. Това беше зъболекарски стол.
Лудвиг стана от креслото и продължи да разглежда покупките.
— А това какво е? Билярдни топки? Защо са ти?
— Синът ще играе с тях вместо топка. Много са гладки и ми харесаха. А я виж тръбата.
Фриц показа голяма медна тръба.
— Ех, че блести! Същинско злато. Е, то се знае, купих туй-онуй и за жената: чадър, кадифе за рокля, лисиче палто.
Лудвиг огледа тръбата.
— Можеш ли да свириш?
— Ще се науча.
— Ти си купил тръба, пък аз купих пиано. Дъщерята ще се учи да свири. То е по-хубаво от твойта тръба.
— Голямо чудо, пиано! Пък аз имам на пристанището още едно нещо. Всички ви ще туря в джоба си. Ако искаш, ще идем да го видим.
Лудвиг се съгласи и двамата тръгнаха, продължавайки да се хвалят един пред друг с покупките си.
На пристанището вече се тълпяха рибари. Откакто селцето им неочаквано стана „златна мина“, те отдавна бяха изоставили риболова и се бяха превърнали в алчни спекуланти.