С най-упорития съперник беше свършено, но можеха да дойдат други. Майер телеграфира на Роденщок, че трябва да вземат бързи мерки, за да се успокои изкупуването на хляба.
Когато Роденщок прочете телеграмата на Кригман, той каза:
— Вече съм измислил. Да не ми е името Кригман, ако моето средство не измъкне всички запаси тесто от тия скръндзи рибарите. Те сами ще ни дадат всичко и ще забогатеем още повече.
И като с вълшебна пръчка в селцето изведнъж закипя нов, необикновен живот. Пристигнаха кораби, натоварени с дървен материал и грамадни сандъци. Набързо издигнатите сгради растяха като гъби около селото. Скоро по тях се появиха красиви табели: „Бар“, „Кино“, „Танцувален салон“ и пак „Бар“, а над най-голямата постройка — „Казино“. Животът на рибарите се превърна във вечен празник. Жените пълнеха киното и се възхищаваха от филмите за разкошен лек живот — Кригман сам подбираше филмите, — а мъжете се застояваха по баровете и в игралния дом. Хазартът здравата бе отровил душите на простите рибари и те играеха до забрава.
Мнозина вече бяха прахосали всичко спечелено от спекулациите и страстно продължаваха да играят. За да си възвърнат загубеното, те хвърляха на игралната маса и последната „валута“ — тестото, което се приемаше на грам като злато. Не беше далеч денят, когато обхванатите от безумна хазартна страст рибари щяха да сложат на зелената маса последното късче от заветното „тесто“, което пазеха като съкровище.
Но плановете на Майер скоро рухнаха по най-неочакван начин.
Една тъмна пролетна вечер при стария, запустял фар се събраха трима млади рибари. Няколко години те бяха работили в заводите на Есен, но безработицата в последно време ги накара да се върнат в селото и отново да се захванат с риболов.
— Да влезем вътре — рече най-възрастният, Йохан, като посочи с ръка отворената, изкъртена врата на фара.
Всички влязоха и се качиха подир Йохан в горната стая.
— Какво мирише тук на мърша? — каза Оскар, като душеше с нос.
— Някоя бездомна котка е умряла — отговори Роберт.
— Сега ще ви покажа тази котка. — Йохан запали клечка кибрит.
На слабата, трепкаща светлина другарите на Йохан видяха лежащия върху боклука полуразложен труп на човек с градски костюм.
Те неволно извикаха.
— Това е трупът на един от спекулантите, убит от Майер — каза Йохан. — Аз бях свидетел на убийството. Но работата не е в този труп. Един спекулант по-малко не е голяма загуба. Исках да поговоря с вас за друго. Да отидем на брега на морето, тук не може да се диша. — Когато отидоха на брега и седнаха на пясъка, Йохан започна да говори: — Вие видяхте трупа. Знаете, че това не е първото и сигурно няма да бъде последното убийство в нашето село. Другари, помислете какво става тук. Хората сякаш са се побъркали. Убийства, кражби, пиянство, разврат, хазарт… Господа като Майер съвсем развратиха нашите старци, превърнаха ги в изпечени спекуланти и картоиграчи.
— Да, трябва да се сложи край на тия безобразия — каза Оскар.
— Разбира се, време му е — съгласи се Йохан. — Но има нещо по-важно от безобразията. Това е „вечният хляб“, който докара тая бъркотия. Защо се домъкнаха тук различните Манеровци и техните помагачи? Защо развращават, впиянчват и скубят нашите рибари?
— За да им отмъкват „хляба“ и спечелят милиони — обади се Роберт.
— Правилно. Да печелят милиони за сметка на гладуващите работници. Между впрочем, ако тоя „хляб“ го притежаваха работниците, той би станал мощно оръжие в борбата им с капиталистите.