— Не идвам на гости, а да търся помощ. „Тестото“ взе да расте много бързо. Вече напълни три полици в бюфета. Ям, ям, а то все расте. Помогни ми!
Жената на рибаря като че ли съжали Ханс.
— Трябва да помогнем на бедния човек — всеки може да изпадне в беда — каза тя на мъжа си. — Ние сме много, ще се справим, а той е сам и стар.
— Върви, аз не искам, мързи ме — каза равнодушно мъжът.
Жената на рибаря тръгна с Ханс, който не преставаше да й благодари.
— Няма за какво, на доброто се отвръща с добро. Някога, когато гладувахме, вие ни пожалихте в немотията и ни продадохте „тесто“ с голяма отстъпка.
— Така си е — засуети се Ханс, — трябва да си помагаме. Моля, яжте, да ви е сладко.
Жената загреба с лъжица от „тестото“ и насила изгълта голямо парче.
— Благодаря ви, че отървахте от беда стареца. Още едно парченце?
Гостенката поднесе пълната лъжица към устата си, но бързо я отдръпна и каза тихо, някак уплашено:
— Не мога, гади ми се.
— Бъдете така добра, хапнете още мъничко, моля ви, не отказвайте на стария човек!
Ханс хленчеше, сякаш умира от глад и проси милостиня.
— Казвам ви, че не мога, защо ми додявате? — вече му се сопна жената. — Ще се ядосам.
И тя излезе от стаята.
Ханс се кланяше след нея и говореше:
— Няма да настоявам повече. Благодаря и за това.
През нощта той дълго стоя буден. Пресмяташе колко пари щеше да спечели, ако беше продал цялото „тесто“ по хиляда марки килото. Заспа чак призори, но скоро го събуди някакъв трясък в стаята. Ханс скочи от леглото и се огледа. В сивата утринна дрезгавина той видя, че нарасналото „тесто“ е избило вратичката на бюфета и тече по пода. Обзе го ужас. За пръв път Ханс си даде сметка за опасността, с която го заплашва „тестото“.
„Какво ще стане? Та «тестото» ще ме изпъди от къщи“ — помисли си той.
Повече тази нощ Ханс не можа да заспи. Привиждаше му се, че „тестото“ като сив змей допълзява в кревата и го души… Рано сутринта той отиде на пътя за града, по който понякога минаваха безработни, скитници и просяци.
Успя да примами трима яки, но изгладнели момци, да дойдат в къщи, като обеща да ги нахрани богато.
Момчетата явно никога не бяха яли „тесто“. Те отначало гледаха с недоверие предложеното им ядене. Но когато Ханс сам взе да яде, опитаха, одобриха го и лакомо се нахвърлиха на „тестото“. То сякаш се топеше в устата и можеше да ядеш много, без да ти стане тежко на стомаха. Коремите им бяха големи, а апетитът още по-голям. За някакви си двайсет минути ометоха две полици „тесто“.
Ханс се развесели.
— Какво? Хубаво ли е?
— Не е лошо! — отговориха те с примижали от ситост очи.
— Яжте, яжте. Аз съм добър човек, сам съм гладувал и зная какво е глад. Трябва да помагаме на ближния си. Самичък живея и имам излишен хляб — защо да не нахраня гладните?
— Благодарим.
— Няма защо. Елате пак утре. Ако искате, идвайте всеки ден. Доведете и приятели. Аз съм добър, всички ще нахраня.
— Благодарим, ще дойдем.
Момците си отидоха. Ханс стана още по-весел.
— Оправих се.
„Тестото“ вече не му изглеждаше като страшен змей, който изпълзява от бюфета и се готви да го погълне.
— Тия юнаци бърже ще видят сметката на змея!
Той с нетърпение ги чака на другата сутрин, но те не дойдоха. Денят беше топъл. „Тестото“ отново напълни пелия бюфет и изпълзя на пода. През нощта стареца пак го измъчваха кошмари. Струваше му се, че „тестото“ пълзи към него, катери се все по-нагоре, вдига сиви ръце… Той се събуди, облян в пот. Най-после заспа и вероятно бе спал много дълго. Събуди го нечий вик:
— Стопанино, ей, стопанино!
Ханс отвори очи и видя, че слънцето вече се е издигнало високо на небето. Той отиде до прозореца и го отвори. Трима души стояха отвън. Двамата от тях позна: бяха безработните, които ядоха „тесто“ при него. Третият беше дрипав просяк.
Ханс много се зарадва, като ги видя, и побърза да отвори вратата.
— Добре дошли! Огладняхте ли? Вчера ви чаках да дойдете и ви приготвих вкусно „тесто“.
Но гостите не бързаха да влязат. Единият от безработните делово попита:
— Карате ни да ядем „тесто“ ли?
Ханс малко се учуди на поздрава му, но както преди дружелюбно каза:
— Заповядайте.
— А колко ще дадете? — попита безработният със същия делови тон.
От изумление Ханс дори ококори очи.
— Колко ли? Нали ви храня безплатно!
— Е, да, само това оставаше, да ви плащаме. Питам ви, колко ще ни платите за яденето?
— Аз — на вас ли? Къде се е чуло и видяло такова нещо?
— Видяло, не видяло, няма да ядем безплатно. Ако не искате да плащате, недейте. Ще си намерим работа другаде.
— Каква работа? Чакайте, къде ще ходите? — изплаши се Ханс. — Е, мога да ви дам малко пари.