— А колко?
— Двайсет пфенинга.
— Не сме съгласни. В нашето село ни плащат по две марки на килограм. Надпреварват се кой да ни вземе. Само яж.
На Ханс му притъмня пред очите. Как така ще плаща на хората, да му ядат „тестото“. Същото „тесто“, за което му плащаха по хиляда марки и повече на кило. Тези хора или се подиграват с него, или той се е побъркал…
— Не, няма да платя. Други ще се намерят…
— Не, няма да се намерят, в целия окръг вече знаят.
— Самичък ще си го ям — инатеше се Ханс.
— Твоя работа. Ако не пукнеш, утре ще платиш по четири марки. Да вървим, момчета!
И те си отидоха. Отидох си, като го оставиха сам с „тестото“. А то като сива каша се свличаше на пода и вече опасваше долу бюфета. През нощта ще напълни цялата стая…
Ханс се ужаси. Той се спусна към прозореца и завика колкото му глас държи на отдалечаващите се „лапачи“:
— Хей, почакайте, върнете се!
Те се върнаха, пресметнаха на око „тестото“ и се заловиха за работа. Не се гнусяха дори да ядат от пода, очистиха изтеклото навън „тесто“ и двете долни полици. Повече не можеха да изядат.
Ханс с разтреперани ръце плати на „работниците“ и се отпусна отмалял на креслото.
Лапачите идваха всеки ден. И с всеки изминал ден ставаха все по-дебели, ядяха по-малко и вземаха по-скъпо за яденето. Парите на Ханс бързо се топяха. Накрая той не издържа. Веднъж, след като те си отидоха, се опита сам да яде до премала. Яде толкова много, че на сутринта не можеше да стане от леглото. Сърцето му противно замираше, нещо го стягаше в гърдите.
Когато лапачите дойдоха сутринта, той им каза със слаб глас:
— Изхвърлете цялата тая гадост навън, по-далеч от къщи!
— Отдавна трябваше да го направиш — весело отговориха скитниците. И на тях им беше втръснало да ядат „тесто“. — Съселяните ти отдавна го изхвърлиха.
Те бързо се хванаха на работа и къщата най-после беше очистена от „тестото“. Ханс поиска да стане, за да се разплати, но изведнъж се килна назад, посиня и взе да хърка.
— И тоя свърши! — каза просякът, като отиде при Ханс.
— Пукна от затлъстяване! Двама вече умряха в това село. Какво ще кажете, да си вземем нещо за спомен от старчето — и право на пристанището. Стига сме яли и пили тук. Къде ли са му парите?
— Остави, Карл — рече безработният, — ще ни хванат.
— Кой ще ни хване? В това село цял ден никой не се помръдва от мястото си.
Просякът намери сандъчето с парите, натъпка си джобовете и настигна своите спътници, като остави изстиващия труп.
ХЛЕБНИЯТ ПОТОП
Ужас обхвана селото. Оказа се, че във всяка рибарска къща има поне трошица от „вечния хляб“. Когато започнаха летните горещини и „хлябът“ взе бързо да расте, всички се зарадваха на небивалия „берекет“. Ала радостта им беше кратка; през следващите дни всички се убедиха, че „тестото“ расте заплашително бързо и се превръща от скъпоценно хранително вещество в страшен враг, който нараства като огромен хлебен потоп и им носи гибел.
Общата опасност стресна всички. Трябваше да вземат някакви мерки, за да се спасят от ужасната смърт.
Рибарите, както и Ханс, отначало се опитваха да надвият на „тестото“, като го ядат. Те ядяха отчаяно, с настървение, тъпчеха се, докато ги заболи стомахът и им прилошее. У мнозина се пробуди някакъв животински, първобитен егоизъм. В желанието си да се спасят, възрастните и по-силните принуждаваха да ядат слабите и по-младите. Нищо не помагаше. Скоро на всички стана ясно, че с тъпчене „тестото“ не може да се победи. То пълнеше стаите, разбиваше прозорците, излизаше навън и потичаше като сив поток. Толкова бързо нарастваше, че изпълваше камините, вдигаше се по комина, излизаше отгоре и се трупаше по покривите като снежни преспи. Семействата с много деца все някак се справяха с „тестото“. Те навреме го изнасяха от къщи и го хвърляха на улицата. Нощем рибарите подхвърляха късчета тесто у съседите си. Ако ги хванеха на местопрестъплението, ги пребиваха от бой.
Един от тези престъпници Фриц завари пред къщата си. Вбесеният рибар свали с юмрук „подхвърляча“ и метна тялото на нещастника в хлебната пряспа. Призори „тестото“ беше погълнало трупа. Така Фриц извърши второ убийство. Той дори не криеше това, обяснявайки на съселяните си, че само се е отбранявал. Градските съдии може би щяха да отсъдят, че Фриц е „превишил границите на самоотбраната“. Но всички рибари бяха убедени, че той е действувал правилно и че този случай ще послужи за урок на другите.
Изгонени от „тестото“ от домовете си, объркани, полудели от страх, хората често се събираха край брега на морето да обсъдят положението си. На тези събирания се разправяха страшни истории. Как загинало в „тестото“ цялото семейство на дърводелеца; през нощта, когато семейството спяло, „тестото“ затрупало вратата и прозореца и удушило нещастниците. Как загинали пеленачета и безпомощни болни, оставени в къщите.