„Той иска да се самоубие!“ — помисли Шмид, скочи от леглото и се спусна към професора.
— Не, скъпи професоре, така не бива! Няма да ви позволя.
— Не ми пречете — каза Бройер. — Ако съм се провинил, изкупих вината си: намерих средство за унищожение на „тестото“, но съм много уморен. Стига ми толкова.
— Щом сте уморен, починете си. Такъв ум не бива да загива преди време. — Той измъкна спринцовката от ръцете на професора и продължи: — Позволете да ви поздравя, скъпи професоре! Представете си, вие също можете да ме поздравите. Тази вечер и аз успях да реша задачата.
— А защо не ми казахте?
— Трябваше да проверя още нещо — отвърна скромно Шмид. Всъщност той знаеше, че работата на Бройер е към края си и искаше да му предостави честта на първото откритие.
— А сега, скъпи професоре, ние още ще поживеем. Ще живеем и ще работим. Ще усъвършенствуваме „хляба“ — вашия „хляб“ и всички ще го ядат и ще споменават с добро гениалния му „пекар“.
Професор Бройер се усмихна и подаде ръка на Шмид. Скоро вестниците и радиото съобщиха на цял свят, че е намерено средство за радикалното унищожение на „хляба“. Гъбичките на професор Бройер вършеха великолепна работа. Достатъчно беше да хвърлиш в „тестото“ няколко грама от тях, то започваше да прокисва, да се сляга и скоро на мястото на огромния хълм пихтиеста маса оставаше малко сива плесен. Тя изсъхваше и се превръщаше в прах. Добре действуваха и стерилизаторите на въздуха на Шмид, ала средството на Бройер беше по-просто и евтино, затова почнаха да го употребяват всички.
Светът се избави от „тестото“. Човечеството беше спасено.
СВЕЖ ВЯТЪР
Задуха свежият вятър на ранната есен. Мирисът на море взе да се усеща по-силно в рибарското село. Бели облаци бързо се носеха над морето. Във висините летяха птици и огласяха въздуха с острия си гърлен крясък. Белият прибой заливаше пясъчните брегове.
Цялото рибарско село се беше събрало на брега. Мрежите бяха закърпени, лодките запушени добре с кълчища и насмолени. Сега те ще се отправят в морето на риболов. Лицата на рибарите са напрегнати. Мускулестите ръце бързо и уверено свиват платната.
— Вятърът задуха — каза Фриц и застана на кормилото.
— Ще имаме добър улов — отвърна му най-старият рибар и тръгна към платноходката, като газеше до колене във водата с високите си рибарски ботуши.
Голямата лодка подобно на нетърпелив кон подскачаше върху вълните. Привършиха и последните приготовления.
Всички бяха радостни и оживени. Вятърът веднага опъна платното и лодката бързо се понесе по вълните с нос към открито море.
Фриц хвана кормилото. Вятърът рошеше косата му. И му се струваше, че този буен солен вятър му дава сили и бодрост. Като смътен, полузабравен сън пред очите му се мяркаха картини от последните месеци: богатството, изчезнало, както се беше появило, кражбите, убийствата, пиянството, безсънните нощи в игралния дом, лудешкият хазарт на рулетката, страшният хлебен потоп.
Нима всичко това се случи с него, рибаря Фриц? Невероятно! За да провери дали това е кошмарно минало, сън или действителност, Фриц се загледа в суровото лице на стария рибар, който уверено направляваше платната. Нито един мускул не трепва на това като че с брадва изсечено грубовато лице с плътно стиснати устни и зорки очи на стар морски вълк.
Нима лицето на същия този старец беше видял там, в игралния дом, над зелената маса на рулетката?… Полуотворената уста, треперещите ръце и очи — безумни, страшни очи, пламнали алчно…
Не, това е кошмар.
Фриц така се замисли, че не успя навреме да завърти кормилото. Една вълна се плисна през борда и заля рибарите.
— Ей, малкия, не зяпай! — викна му старецът.
Този вик прогони кошмарите на Фриц. Стана му весело. Хвана здраво кормилото и подкара в открито море, срещу вятъра.