Учителят натисна боязливо портичката — тя беше отключена — и влезе в градината. След него се намъкнаха Фриц и Лудвиг. Ханс се мъкнеше на опашката с вид на човек, когото водят на съд. Срещу влезлите се спуснаха две охранени овчарски кучета.
— Я виж, какви са угоени! Сигурно и те се хранят с „тестото“ — забеляза Фриц. — Колко са тлъсти! Щом има тесто да лапат псетата, на хората ли ще откаже?…
При лая на кучетата излезе възпълен бодър старец на около шейсет години с още гъста руса коса и побеляла брадичка. Това беше професор Бройер. Той изпъди кучетата и любезно попита рибарите какво искат.
— Дошли сме с молба, ако можете, да ни дадете от „вечния хляб“ — каза Ото Вайсман, който реши да действува направо. — Стига този „хляб“ да притежава такива свойства, както уверява Ханс.
Лицето на професор Бройер внезапно се промени. Той смръщи вежди и хвърли такъв унищожителен поглед на Ханс, че оня се сви и затрепера.
— Господин професоре, аз не съм виновен! — възкликна Ханс, като притисна длани до гърдите си. — Те с хитрост измъкнаха тайната от мен.
— Да, той не е виновен — потвърди Фриц и разказа на професора как случайно са открили тайната на „вечния хляб“. Лицето на професора малко се проясни, но все още беше намръщено. Той помълча няколко минути, очевидно да обмисли създалото се положение. Това мълчание се стори мъчително дълго на делегатите. Най-сетне професорът проговори:
— Ханс е прав. Един килограм „тесто“ може да изхрани човека цял живот и да остане като наследство на сина му. Едва ли ще разберете, ако взема да ви обяснявам от какво е направено. Пък и това не е важно за вас.
— Разбира се, за нас е важно да ядем — отвърна Лудвиг. — Значи ще ни дадете „тесто“?
— Не, няма да ви дам. Поне сега не мога.
Фриц и Лудвиг се разтревожиха.
— А защо сте дали на Ханс? Ей на, и кучетата ви са шишкави, и те сигурно ядат вашето „тесто“.
— Да, ядат — отговори Бройер. И като задържа вдигнатата ръка на Фриц, който искаше да каже нещо, професорът с властен тон, какъвто не очакваха от него, каза: — Преди да говорите, изслушайте ме внимателно. Посветих целия си живот да изобретя този „хляб“, който ще избави от глад цялото човечество. За вас се трудих, за да приготвя „вечен хляб“, и вие ще го получите. Струва ми се, че вече съм постигнал целта си, но опитите още не са завършени. А докато не ги завърша, не мога да раздавам „хляб“ на всеки, който поиска.
— Но Ханс…
— Ханс също е опит — сурово прекъсна професорът Фриц. — Правих опити върху животни, ето с тези две кучета и с морски свинчета. После опитах върху себе си. И след като се убедих, че „хлябът“ е напълно безвреден, реших да опитам върху Ханс. Но това още не е всичко. И аз самият още не съм изучил всички свойства на „хляба“. Може би продължителното хранене с него ще се окаже вредно за здравето. Не бързайте да завиждате на Ханс. Не зная какво ще бъде „тестото“ след месец. Може да се вкисне и да стане негодно за ядене. Затова ви казвам: почакайте още малко. Щом сте живели досега без това „тесто“, можете да почакате още няколко месеца. Обещавам ви да дам първо на вас, на вашето село, но при едно условие: ако запазите тайната и не се разбъбрите пред рибарите от съседните села. Ако науча, че макар един човек е узнал за „вечния хляб“, ще унищожа „хляба“ при Ханс и ще се махна оттук. Това е последната ми дума.
— Господин професоре — рече учителят, — но как…
— Без възражения! — отряза го Бройер.
— Не ви възразявам. Исках да науча как все пак расте този хляб? Аз съм тукашният учител и може би ще разбера.
— А аз съм професор от Берлинския университет, но ми бяха необходими четирийсет години труд, за да разбера това — отвърна Бройер. — Как да ви обясня? Ако разрежете наполовина дъждовен червей, то двете половинки ще пораснат и ще се появят два нови червея. Ясно ли е? Нещо подобно става и с „тестото“. Чака ме работа. Довиждане. Така че помнете условията ми. Или няколко месеца търпение и мълчание и вие ще получите „хляб“, или няма да получите нищо.
Професорът кимна и се прибра.
Разочарованите делегати затъпкаха на място.
— Кратко и ясно — каза огорченият Лудвиг. — Вместо „тесто“ можете да режете дъждовни червеи. Едната половина ще печете и ядете, а другата ще расте…
— Това беше пример — възрази учителят.
— Примерът не засища. Кучетата са опит, Ханс е опит. Защо и ние да не станем за опит? Не, аз няма да оставя току-така тази работа.
Огорчените делегати си тръгнаха обратно, за да съобщят на съселяните си тъжната вест за отказа на професора.