— Когато почнат да раздават безплатно „тесто“, тогава ще бъде общо — отговориха му. — Как така искаш насила и даром да получиш това, за което ние сме платили пари? А ти знаеш ли какво са за нас парите? Тежък рибарски труд, пълен с опасности. Ти не открадна „тесто“, а нашия труд.
И крадецът беше осъден най-строго от закона. Впрочем в присъдата селските съдии не написаха, че е откраднал „тесто“. Рибарите все пак пазеха тайната на „вечния хляб“ само за своето село. Искаше им се да живеят по-добре от съседните села. При това се надяваха, че професорът ще направи достатъчно тесто за всички. И криеха от Бройер, че купуват „хляб“ от Ханс. Ала професорът скоро научи всичко. И не само той.
Веднъж Бройер седеше в своята лаборатория, когато му казаха, че го чака някакъв младеж, „облечен прилично, по градски“. Професорът се намръщи. Той не обичаше да му пречат, като работи. На туй отгоре неизвестен посетител с градски костюм.
— Кажете, че ме няма в къщи — заръча той на слугата Карл.
— Казах му. Младежът отвърна, че ще почака да се приберете.
— Кажете му тогава, че днес няма да се върна — отговори раздразнен Бройер и се задълбочи в работата си.
На другата сутрин слугата Карл доложи, че е дошъл вчерашният посетител и отново моли да го приемат. И слугата подаде визитната му картичка.
Професорът видя, че няма да може да се отърве от нахалния посетител, въздъхна и влезе в гостната. Посрещна го обръснат младеж с големи кръгли очила, облечен прекалено елегантно.
— Извинете, скъпи професоре, че наруших спокойствието ви — заговори бързо посетителят.
— Много съм зает и мога да ви отделя не повече от пет минути — отвърна сухо професорът.
— Няма да ви задържам. Аз съм кореспондент на берлинския вестник… — Младежът назова един от известните вестници. Професорът се покашля недоволно, като разбра, че има работа с кореспондент. — Редакцията ми възложи да разговарям с вас за вашето велико изобретение…
— Какво изобретение? — настръхна Бройер.
— Изобретяването на „вечния хляб“, разбира се. Нали то открива такива грандиозни перспективи…
— Какво, и вие ли знаете за „вечния хляб“? — извика цял почервенял професорът. — Откъде го измислихте? Това са глупости, празни приказки. Никакъв „вечен хляб“ не съм изобретявал.
Младежът изслуша разгорещената реч със спокойна усмивка, която още повече раздразни професорът.
— Уважаеми професоре — отговори той, — ние не бих ме помели да надничаме в тайната на вашето творчество, ако не ни я бе открил един случай. Това стана без наше участие.
— Какъв случай? — попита професорът, досещайки се, че тайната му наистина е открита.
— Вие сте дали за опит от „вечния хляб“ или „тесто“, както му казват, на стария рибар Ханс. Той започнал да търгува с този „хляб“ със своите съселяни…
— Не може да бъде! — извика професорът.
— Уви, така е! Той не е оправдал доверието ви. Жената на един рибар не се стърпяла и изпратила парченце „тесто“ на бедната си болна майка в съседното село. Другата дъщеря на тази жена, която живеела при нея, писала за вълшебното „тесто“ на брат си в Берлин. А братът — каква щастлива случайност! — е разсилен в нашата редакция.
— Каква нещастна случайност! — каза тихо професорът.
— Така нашият вестник пръв научи за изобретението ви, което ще преобърне света. Новината беше толкова зашеметяваща, че, откровено казано, не повярвахме на нашия куриер, и редакцията ме командирова в селото да проверя всичко.
Професорът клюмна глава. Безполезно беше да отрича.
— Продължавайте.
— Там научих, вярно, като прибягнах към известна хитрост, че всичко наистина е така, както беше казал разсилният. „Вечният хляб“ съществува.
Бройер се спусна към младежа и силно му стисна ръката.
— Чуйте — каза той задъхан, — много ви моля, не съобщавайте нищо във вестниците. Опитът още не е завършен и не бива да се разгласява… Това може да навлече безброй беди. Обещавам, давам ви дума, че вие първи ще научите за моето изобретение, когато му дойде времето. Аз сам ще ви пиша.
Младежът със съчувствена усмивка поклати отрицателно глава.