В замяна на шестте машиночаса Спенсър пренареди разписанието си и персонала, тъй че Марти и хората му можеха да получат цяло крило от клиниката само за себе си, както и да използват няколко технически съоръжения в продължение на седмица. По-нататъшно удължаване на сроковете подлежеше на допълнително договаряне.
На Марти му стигаше една седмица, за да прекрои паметта на Джулиан и да завърши с хуманизацията на двамината си пленници.
Да се премине границата на Мексико, бе лесно — проста финансова машинация. Да се върнат по същия начин, бе почти невъзможно; охраната от американска страна бе бавна, ефикасна и трудно се подкупваше, тъй като се състоеше от роботи. Но те нямаше да се връщат, освен ако нещата съвсем не се объркат. Възнамеряваха да отлетят за Вашингтон с военен самолет, за предпочитане — не като затворници.
Пътуването до Гуадалахара им отне още един ден; два часа пресичаха самия град. Всички улици, които не бяха в ремонт, изглежда, не бяха ремонтирани от двайсетия век насам. Най-сетне намериха клиниката и оставиха камиона и автобуса в подземния й паркинг, охраняван от старик с автомат в ръце. Мендес пък остана при камиона и държеше под око пазача.
Спенсър бе подготвил всичко, бе наел дори близката странноприемница — „Ла Флорида“ — за пътниците от автобуса. Никакви въпроси, освен за онова, от което се нуждаеха. Марти настани Джеферсън и Инграм в клиниката, включени към двамина от Двайсетицата.
В „Ла Флорида“ започнаха да планират следващия етап — Портобело. Тъй като бяха преценили, че местните телефонни линии не са сигурни, си бяха подсигурили кодирана военна линия, която ги свързваше с генерал Роузър през спътник.
Не беше трудно Джулиан да бъде зачислен в Сграда 31 като курсист за обучение на средно управленско равнище, тъй като той вече не бе необходим за последващите стратегически планове на групата. Но другата част — искането да се удължи активното време на взвода му с допълнителна седмица — бе отхвърлено на батальонно равнище с краткото обяснение, че „момчетата“ вече са преживели твърде голям стрес през последните няколко цикъла.
Това беше абсолютно вярно. Бяха прекарали три седмици изключени, със спомена за нещастието в Либерия, и някои от тях не бяха в добра бойна форма при завръщането си. Последва новият стрес от тренировките с Айлийн Заким, смяната на Джулиан. Девет дена щяха да прекарат в уединение в Портобело — в „Педровил“ — и щяха да упражняват едни и същи маневри отново и отново, докато изпълнението им с Айлийн станеше поне близко до това, на което бяха способни с Джулиан.
(Оказа се, че Айлийн наистина бе приятно изненадана. Тя очакваше негодувание, че новият взводен командир идва отвън, вместо да бъде издигнат от самия взвод. Тъкмо обратното: хората познаваха отблизо работата на Джулиан и никой не искаше да заеме мястото му.)
За щастие, макар и да не бе за чудене, полковникът, който безцеремонно отхвърли искането за удължаване срока на включване, сам подаде молба за преместване на друга служба. Много от офицерите в Сграда 31 предпочитаха да бъдат преместени другаде; някои — там, където има повече действие, други — на по-спокойни места. Този полковник изведнъж получи заповед, която го изпрати в резервно съединение в Ботсвана — напълно умиротворен район, където присъствието на Съглашението се смяташе за Божа благодат.
Полковникът, който го смени, дойде от Вашингтон, от щаба на генерал Роузър по управлението на войските и кадрите (УВК). След като няколко дена се установява на новото място, навлиза в работата и разглежда заповедите на предшественика си, той тихомълком отмени нареждането за стария взвод на Джулиан. Щяха да останат включени до 25 юли, като участници в продължително проучване на УВК. На 25-и щяха да ги отведат за проверка и оценка на състоянието им.
После щяха да ги преместят в Сграда 31.
Роузъровият УВК не можеше да влияе пряко върху ставащото в огромния лагер за военнопленници в Зоната на Канала; процесът се ръководеше от малка група от военното разузнаване, към която бе придаден взвод големи.
Проблемът бе всички военнопленници да бъдат включени заедно за две седмици, без някой от големите или офицерите от разузнаването, един от които също имаше жак, да допуснат изтичане на информация.
За тази цел изфабрикуваха полковническа длъжност на Харолд Маклоклин, един от Двайсетицата, който имаше боен опит и говореше свободно испански. Той получи заповед да отиде в Зоната и да наблюдава експеримента за масовото „умиротворяване“ на военнопленниците. Униформите и документите му го очакваха в Гуадалахара.