Една вечер, докато бяха още в Тексас, Марти позвъни в „Специална съботна вечер“ и със загадъчна предпазливост попита групата дали не би искала да отиде в Гуадалахара и да си почине няколко дена заедно с него, Джулиан и Блейз. „Всички живеем под такова напрежение.“ Отчасти искаше да се възползва от различните им и обективни мнения, но, от друга страна, искаше да ги измъкне зад граница, преди да са се появили неподходящи хора, които да им задават въпроси. Всички с изключение на Белда отговориха, че са в състояние да дойдат; дори Рей, който току-що бе прекарал две седмици в Гуадалахара, за да му премахнат натрупаните от няколко десетилетия тлъстини.
И каква бе изненадата, когато, кой мислите, се появи в крайна сметка пръв в „Ла Флорида“ — Белда: накуцваше с бастуна си, следвана от жив носач. Марти беше във входното антре и в първия миг просто я гледаше с невярващ поглед.
— Премислих и реших да взема влака за насам. Надявам се, че не съм направила голяма грешка. — Кимна към носача. — Обясни на това добро момче къде да остави багажа ми.
— Хм… habitación dieciocho. Стая номер 18. Нагоре по стълбите. Говорите ли английски?
— Достатъчно — отвърна онзи и се запрепъва по стълбите с четирите чанти.
— Знам, че Ашър ще дойде днес следобед — каза тя. Още нямаше дванайсет. — Ами другите? Помислих си, че мога да си почина, докато започнат празненствата.
— Добре. Хубава идея. Всички трябва да са тук докъм шест или седем. Уредили сме коктейл в осем.
— Ще бъда на линия. И ти поспи. Изглеждаш ужасно.
Тя се помъкна нагоре по стълбите, като се подпираше на бастуна и перилата.
Марти наистина изглеждаше зле, както каза тя, след като бе прекарал няколко часа включен с Маклоклин — обсъждаха всички „за“ и „против“ онова, което можеше да бъде сгрешено в частта с военнопленниците от „цялата тая лудория“, както я наричаше Маклоклин. През по-голямата част от времето той щеше да действа сам.
Нямаше да има проблем, стига да се следваха заповедите, а те предвиждаха всички военнопленници да бъдат изолирани за две седмици. А и повечето американци и без това не обичаха да се включват с тях.
След две седмици, веднага щом взводът на Джулиан бъдеще преместен в Сграда 31, Маклоклин щеше да излезе да се поразходи, да изчезне и да остави подире си хуманизацията на военнопленниците като необратим факт от живота. След това щяха да се свържат с Портобело и да подготвят следващия етап.
Марти се тръшна на неоправеното легло в малката стая и се вторачи в тавана. Беше варосан и мазилката, положена на кръгове, образуваше фантастични форми на фона на променящата се светлина, която се процеждаше през щорите, закрили гледката към улицата; светлината, отразена от стъклата и лъскавите покриви на колите, които пъплеха по улицата долу в шумното си неведение, че старият им свят е на път да умре. Ако всичко стане както трябва. Марти гледаше играещите светлини и прехвърляше наум всички обстоятелства, които можеше да тръгнат на зле — и тогава старият им свят щеше да умре в буквалния смисъл на думата.
Как биха могли все пак да запазят плана си в тайна? Ако хуманизацията не продължеше чак толкова дълго. Но нямаше начин това да се избегне.
Поне така смяташе той.
Очаквах с нетърпение да се срещна отново с компанията от „Специална съботна вечер“, а и не би могло да има по-добър сценарий за събирането ни отново, след като на всички ни бе писнала храната по пътя. Масата за вечеря в „Ла Флорида“ представляваше отрупан пейзаж от вкуснотии: плато от наденички асорти, друго — с печени пилета, разрязани и вдигащи пара; голяма разкормена сьомга върху дървен поднос; три вида разноцветен ориз и блестящи купи с картофи, царевица и боб; купчини хляб и тортили. Купи доматено пюре, нарязани чушки и тиквички. Когато влязох, Реза тъкмо товареше една чиния; разменихме си поздрави на глупав гринго-испански и аз последвах примера му.
Току-що се бяхме отпуснали на прекалено меките столове с чинии, закрепени в скута, когато останалите слязоха по стълбите в група, водена от Марти. Бандата се състоеше от дузина от Двайсетицата плюс петима от нашата групичка. Отстъпих стола си на Белда и й напълних малка чиния, като следвах указанията й, поздравих се с всички и най-накрая си намерих местенце на пода в ъгъла с Амелия и Реза, който също бе отстъпил мястото си на една белокоса дама — Ели.