— Дай да погледнем работите от противоположната гледна точка — рече Рей. — Завземаме света. Каква ще е стъпката ни преди това?
Марта разтърка брадата си.
— Първи септември. — Денят на труда?
— Освен това е и Денят на армията. Единственият ден в годината, когато можем да изкараме хиляда големи да маршируват по улиците на Вашингтон. Мирно.
— Един от малкото дни — добавих, — когато повечето политици също са във Вашингтон. И до голяма степен на едно място — на парада.
— Основната ни задача дотогава ще бъде контролът върху новините. „Врътката“, дето се вика.
Две седмици преди това ще сме свършили с хуманизирането на целия военнопленнически лагер в Панама сити. Ще произлезе същинско чудо — всичките онези непредвидими, враждебно настроени пленници, превърнати във всеопрощаващ, готов за сътрудничество народ, жадуващ да използва новопридобитата си хармония, за да сложи край на войната.
— Усещам накъде вървят нещата — каза Реза. — Няма да ни се размине.
— Добре — въздъхна Марти. — Накъде отиват?
— Вдъхновявате всички, като превръщате тези гадни главорези в ангели, сетне вдигате магическата завеса и виквате: „Опала! Сторихме същото и с всички наши големи. Между другото, завземаме Вашингтон.“
— Не е чак толкова хитро. — Марти си зави нетривиална смесица от боб, натрошено сирене и маслини в една тортила. — Когато обществото научи за това, думите ще са: „О, между другото, превзехме Конгреса и Пентагона. Стойте настрани, докато решим проблема.“
Захапа тортилата си и сви рамене към Реза.
— Дотогава остават шест седмици — отброи Реза.
— Шест изпълнени със събития седмици — намеси се Амелия. — Току преди да напусна Тексас, изпратих обяснителна записка за унищожителния сценарий на около петдесет учени — всички от ноутбука ми с адреси, които имат нещо общо с физиката или астрономията.
— Чудна работа — каза Ашър. — Аз не бих я получил, тъй като в ноутбука ти сигурно съм записан като „математик“ или „стара дружка“. Но може да се предположи, че някои колеги вече са го споменали. Кога я пусна?
— В понеделник — отвърна Амелия.
— Минали са четири дена. — Ашър напълни чашата си с кафе и изпускащо пара мляко. — Свързвала ли си се с някого от тях?
— Разбира се, че не. Не смея да вдигна телефон или да се включа в компютърна мрежа.
— В новините няма нищо! — натърти Реза. — Нима никой от твоите петдесетима не е жаден за публична изява?
— Може записката да е била прихваната — рекох аз.
Амелия поклати глава.
— Пуснах я по градски телефон, жак за база данни на Даласката гара; прехвърлянето на информацията отне може би една микросекунда.
— Тогава защо никой не реагира? — попита Реза.
Тя продължи да поклаща глава.
— Бяхме толкова… толкова заети. Би трябвало аз да…
Остави чинията си и бръкна в чантичката си да потърси телефон.
— Не бива да… — понечи да каже Марти.
— Няма да звъня на никого. — Тя набра няколко числа от паметта на апарата. — Но изобщо не съм проверявала дали има отзвук от онова обаждане! Просто предположих, че всички са го получили… о, по дяволите! — Обърна апаратчето обратно. На дисплея се появи бърканица от числа и букви. — Онзи негодник е влязъл в моята база данни и я е шифровал. През тези четирийсет и пет минути, в които пътувах до Далас, за да се обадя.
— Боя се, че е още по-лошо — каза Мендес. — Аз бях включен с часове с него. Той не го е направил; не мислеше за това.
— Иисусе Христе! — прозвуча гласът ми в настъпилата тишина. — Нима е някой от нашия факултет? Някой, който би могъл да дешифрира файловете ти и да ги разбърка.
Тя продължаваше да гледа вторачено текста на дисплея.
— Погледнете това.
Нищо не можеше да се разбере, освен последните две думи:
БЮ!Ж!И!Я! ВЮ!Л!Я!
Необходимо е време информацията да се процеди през една клетъчна система. От мига, в който Амелия откри доказателства, че „Чукът на Бога“ е съсипал файловете й, измина цял ден, докато най-висшите ешелони узнаят, че Бог им е дал начин да доведат нещата до Последния ден: единственото, което трябваше да сторят, бе да попречат някой да се намеси в работата по проекта „Юпитер“.