Амелия и аз взехме багажа си, който още не бяхме разопаковали, и излязохме първи. Станцията на метрото бе на километър разстояние. Предложих й да нося нейния куфар, но тя отвърна, че би изглеждало прекалено подозрително и немексиканско. Тя би трябвало да вземе моя и да върви на две крачки подире ми.
— Поне ще имаме малко време да поработим върху статията. Нищо от онова, което правим, не би имало значение, ако на 14 септември проектът „Юпитер“ все още съществува.
— Аз поработих малко тази сутрин — въздъхна тя. — Ех, да беше и Питър с нас!
— Никога не съм помислял, че ще го кажа, но… и аз бих искал това.
Скоро щяха да разберат, ведно с останалия свят, че Питър беше още жив. Но не бе в състояние да им помогне за статията.
Полицията в Сейнт Томас арестува призори мъж на средна възраст, който бродеше из пазара. Беше мръсен и небръснат, само по бельо, и отначало го взеха за пиян. Когато обаче сержантката в участъка го разпита, тя разбра, че е трезвен, но объркан. Страхотно объркан: мислеше, че е 2004 година и че е двайсетгодишен.
В основата на черепа му имаше жак-връзка, толкова скоро имплантирана, че едва бе хванала окървавена коричка. Някой бе нахлул в мозъка му и бе откраднал последните четирийсет години от живота му.
Онова, което бе задигнато от съзнанието му, разбира се, включваше и текста на статията. За броени дни знаменитата истина се разпространи във висшите ешелони на „Чукът на Бога“; Божият план трябваше да бъде изпълнен по най-добрия начин с безбожното участие на учените. Само малцина знаеха за славния Край и Начало, с които Бог щеше да ги дари на 14 септември.
Един от авторите на статията вече бе безопасен, по-голямата част от мозъка му бе скрита някъде в черна кутия. Погрижиха се за всички учени, които бяха рецензирали статията — или чрез катастрофи, или чрез „болест“. Съавторката на статията все още бе в неизвестност, заедно с агента, който бе изпратен да я ликвидира.
Предположенията бяха, че и двамата са мъртви, след като тя не нададе вой да предупреди света.
Очевидно авторите не бяха сигурни с колко време разполагат, преди процесът да стане необратим.
Най-могъщият член на „Чукът на Бога“ бе генерал Марк Блейсдел, заместник-военният министър, който ръководеше Агенцията за авангардни изследователски проекти за отбраната. Не бе учудващо, че познаваше формално архисъперника си генерал Роузър, човека на Марти; хранеха се в една и съща зала в Пентагона — наричаха я „офицерската столова“, ако терминът може да бъде приложен към зала с махагонова ламперия и с по един облечен в бяло сервитьор за всекиго от двамата „столуващи“.
Блейсдел и Роузър не се обичаха, макар и двамата да прикриваха умело този факт, като играеха от време на време тенис или билярд. Веднъж Роузър го покани на партия покер, но Блейсдел хладно отсече:
— Никога през живота си не съм играл карти.
Обичаше да играе Бог.
Посредством трима или четирима посредници той държеше под надзор повечето от убийствата и мъченията, които бяха за съжаление неизбежни, за да се ускори изпълнението на Божиите планове. Използваше незаконна жак-станция в Куба, където бе отведен Питър, за да ограбят паметта му. Тъкмо Блейсдел с неохота се съгласи да оставят учения жив, докато петимата рецензенти умираха от своите автомобилни катастрофи или болести. Тези петимата бяха пръснати из целия свят и нямаше кой да направи веднага връзка между тяхната гибел или изпадането им в безпомощно състояние — двамина бяха в кома и щяха да си спят така до края на света, — но ако се разчуеше, че и Питър е ритнал камбаната, това щеше да докара неприятности. Беше умерено известен, съществуваха може би десетки хора, които знаеха самоличността на петимата рецензенти и факта, че бяха отхвърлили статията му. Едно разследване би довело до преоценка на статията, а фактът, че агенцията на Блейсдел бе наредила тя да бъде отхвърлена, би привлякъл нежелано подробно разследване и на останалата й дейност.
Той се опитваше да крие религиозните си убеждения, но бе наясно, че има хора — като Роузър, — които знаеха, че е много консервативно настроен, и биха могли да заподозрат (ако им пошушнат или сами доловят някой слух), че е ендър. Армията нямаше да го понижи в длъжност за това, но можеха да го превърнат в най-високопоставения чиновник-снабдител в света.
А ако узнаеха за „Чукът на Бога“, щяха да го екзекутират за измяна. Разбира се, той лично би го предпочел пред понижението. Но тайната бе опазена години и той бе последният човек, който би я издал. Групата на Марти не бе единствената, която разполагаше с хапчета за самоубийство.