— Доста е сръчна — рекох. — Може и да не е от властите. Може да е наета от когото и да е.
— Или би могла да е фанатичка от „Чукът на Бога“. Бяха проследили Блейз до гарата в Омаха.
Включи външната камера.
— Инграм имаше доста официално делегирани права, освен че е фанатик. Предполагам, тя — също.
— Бях сигурен, че властите изтърваха Блейз в Омаха. Ако някой бе проследил лимузината, щяхме да си имаме компания в „Сейнт Барт“ доста по-рано.
Тя пристъпи навън и се огледа, изражението й не говореше нищо; след това пое по пътеката към града досущ като туристка на утрешната си разходка — нито бързаше, нито се влачеше. Камерата бе с широкоъгълен обектив; отдалечи се твърде бързо.
— Не трябва ли да проверим в хотелите и да се опитаме да разберем коя е? — попитах.
— Може би не. Дори да научим името й, то едва ли би ни свършило работа. А и не бихме искали някой да направи връзка между „Сейнт Барт“ и Гуадалахара.
Посочих екрана със съмнение.
— Никой ли не може да проследи сигнала дотук?
— Не и картината. Това е услуга, предлагана от „Иридиум“. Мога да дешифрирам картината пасивно от всяка точка на света. — Изключи екрана. — Ще идеш ли на „откриването“?
Днес бе денят, в който Джеферсън и Инграм трябваше да приключат процеса на хуманизация.
— Блейз се чудеше дали трябва да присъствам. Чувствата, които изпитвам към Инграм, са все още доста неандерталски.
— Не мога да си го представя. Той само се пробва да убие твоята жена, а сетне — и теб самия.
— Да не говорим, че ме обиди на мъжественост и опита да Унищожи Вселената. Но аз и бездруго трябва да отскоча до клиниката следобед, за да ми прецакат паметта. Така че ще ида да видя момчето-чудо в действие.
— Изпрати ми доклад. Ще се наложи да остана до екрана през следващите ден-два, в случай че „агент Симон“ опита ново посещение.
Разбира се, че не бих могъл да му пратя доклад, защото срещата с Инграм бе свързана с всичко онова, което трябваше да изтрият от паметта ми, или поне аз си мислех така — нямаше да съм в състояние да си спомня нападението му срещу Амелия, без да си спомня онова, което бе сторила, за да привлече вниманието му.
— Пожелавам ти успех. Можеш да опиташ с Марти — неговият генерал би могъл да има достъп до личните досиета във ФБР.
— Добра идея. — Той се изправи. — Чаша кафе?
— Не, благодаря. Ще прекарам сутринта с Блейз. Не сме наясно какъв ще бъда утре.
— Плашеща перспектива. Но Марти се кълне, че е напълно възвратимо.
— Вярно е.
Ала Марти би продължил изпълнението на плана си, дори с риск милиард или повече души да умрат или да изгубят разума си. Може би това, дали аз ще изгубя, или ще запазя паметта си, не стоеше много високо в списъка на приоритетите му.
Жната, която се представи като Одри Симон и чието име в ядката й бе Гаврила, изобщо нямаше намерение да се връща в манастира. Бе узнала достатъчно там.
Потрябва й повече от ден, за да сглоби мозайката на „Иридиум“ от изображения на двата сини автомобила, които си проправяха път от Северна Дакота към Гуадалахара. По Божията милост последната снимка бе направена точно навреме: камионът бе изчезнал, а автобусът даваше мигач за ляв завой към подземен паркинг. Използва мащабна мрежа, за да открие адреса и не се учуди, когато се оказа на клиника за имплантиране на жакове. Тази безбожна практика очевидно бе в основата на всичко.
Генерал Блейсдел уреди пътуването й до Гуадалахара, но се наложи да изчака шест часа, за да пристигне бързата пратка. В Северна Дакота нямаше спортен магазин, от който да попълни мунициите, които бе изразходвала за разбиването на врати — дум-дум куршуми магнум, които да не бъдат засечени от детекторите на летището. Не искаше да изпитва недостиг от тях, ако се наложеше да си пробие с огън път до червенокосата професорка. А може би — и до Инграм.
Инграм и Джеферсън седяха заедно, облечени в сини болнични пижами. Столовете им с твърди облегалки бяха от скъп тик или махагон. Не забелязах обаче веднага скъпото дърво. Видях, че Джеферсън имаше ведро, спокойно изражение, което ми напомняше за Двайсетицата. Изражението на Инграм бе буквално непроницаемо, а двете му китки бяха приковани с белезници към стола.
В безличната бяла стая имаше полукръг от двайсет стола обърнати към тях. Това бе действащ театър със светещи стени за показване на рентгенови или позитронни снимки.