— Значи няма да дойдеш с мен утре? Ще останеш тук?
— Не, ще дойда в Портобело. Д-р Джеферсън ще поработи върху Инграм. Ще се опита да разбере можем ли да го върнем чрез комбинация от лекарства и терапия.
— Не знам дали да ти пожелая успех. Предпочитам да го виждам в този му вид.
Може би бе просто плод на въображението ми, но ми се стори, че негодникът промени изражението си при думите ми. Може би трябваше да изпратя Марти сам в Портобело, а аз да остана тук да го изкарам с подигравки от кататонията му.
Джулиан и Марти се разминаха само за няколко минути на летището в Гуадалахара с жената, която бе дошла тук да убие Амелия. Качиха се на военния самолет за Портобело, докато тя взе такси от летището до хотела срещу клиниката. В него бе отседнал Джеферсън (нямаше съвпадение на имената), както и двамина от Двайсетицата — Ели и старият воин Камерън.
Джеферсън и Камерън се мотаеха със закуската си в столовата на хотела, когато тя влезе да си вземе чаша кафе за стаята си.
И двамата погледнаха към нея машинално, тъй както всички мъже поглеждат една красива жена, която току-що влиза. Камерън обаче продължи да я гледа втренчено.
Джеферсън се разсмя и заговори с акцента на известен комедиен актьор:
— Джим… ако не престанеш да я бройкаш, тя ще дойде тук и ще ти фрасне един по муцуната.
Двамата се бяха сприятелили, сближи ги фактът, че сами си бяха пробили път нагоре от същата изходна точка — бедните предградия за чернокожи на Лос Анджелис.
Той се обърна и със загрижено изражение произнесе тихо:
— Знам, тя би могла не само да ме фрасне. Би могла да ме убие за тренировка.
— Какво?
— Обзалагам се, че е убила повече хора от мен. Има вид на снайперистка: всички за нея са потенциални цели.
— Не се държи като войник. — Хвърли един поглед към нея. — Или като определен вид пациенти. Обладани, принуждаващи.
— Какво ще кажеш, хайде да не я каним на масата си?
— Добра идея.
Ала когато след няколко минути напуснаха столовата, отново се сблъскаха с нея. Опитваше се да се оправи с нощната администраторка, уплашено момиче-тийнейджърче, чийто английски не бе много добър. Испанският на Гаврила бе още по-слаб.
Джеферсън се притече на помощ.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита на испански.
— Вие сте американец — рече Гаврила. — Бихте ли я попитали дали е виждала тази жена?
Снимката бе на Блейз Хардинг.
— Разбираш ли какво пита? — обърна се той към администраторката.
— Si, claro.37 — Девойката разтвори ръце. — Виждала съм тази жена; идвала е няколко пъти да се храни тук. Но не живее в хотела.
— Казва, че не е сигурна — преведе Джеферсън. — Повечето американци за нея си приличат.
— А вие виждали ли сте я? — попита Гаврила.
Джеферсън разгледа снимката.
— Не бих казал. Джим? — Камерън приближи. — Виждал ли си тази жена?
— Не мисля. Много американци пристигат и заминават.
— Вие тук за лечение в клиниката ли сте?
— За консултации. — Джеферсън усети, че се поколеба твърде дълго, преди да отговори. — Тя пациентка ли е?
— Не знам. Просто знам, че е тук.
— Защо я търсите? — попита Камерън.
— Да й задам няколко въпроса. Отнасят се до държавни дела.
— Е, ще си държим очите отворени. Вие сте…?
— Франсин Гейнс. Стая 126. Много ще съм ви благодарна за каквато и да е ваша помощ.
— Разбира се. — Изгледаха я как се отдалечава. — Това дълбоки лайна ли са — прошепна Камерън, — или само няколко метра екскременти?
— Трябва да се сдобием с нейна снимка — рече Джеферсън — и да я пратим на генерала на Марти. Ако армията преследва Блейз, той би могъл да ни отърве от нея.
— Но ти не смяташ, че тя е от армията.
— А ти?
Поколеба се.
— Не знам. Когато те погледна, а сетне, когато погледна и мен, първо се взря в средата на гръдния кош, а после — между очите. Взе ни на мушка. Не бих правил резки движения в нейно присъствие.
— Ако е военна, значи е от ловците-убийци.
— Този термин го нямаше, когато аз бях във войската. Но не е трудно да разпознаеш даден човек, затова съм убеден, че е убила сума народ.
— Инграм в пола.
— Може би е дори по-опасна от Инграм. Инграм изглежда такъв, какъвто е. А тя прилича на…