— Нещо лошо ли стана? — попитах.
Той кимна. Без да каже нищо, разви два кабела от черната кутия на гърба на леглото и ми подаде единия.
Включихме се и аз тръгнах пръв, но не произлезе нищо. Проверих връзката на жака, беше в ред.
— Получаваш ли нещо?
— Не. И в следоперационния период — също.
Той мушна отново кабела си, сетне и моя.
— Какво става?
— Понякога хората изгубват завинаги паметта, която сме им отстранили…
— Но моята е напълно възстановена! Сигурен съм!
— … а понякога изгубват способността да се включват.
Усетих студената пот да избива по дланите и челото ми, под мишниците.
— Временно ли е?
— Не. Подобно е на случилото се с Блейз. Същото стана и с генерал Роузър.
— Ти си знаел!
Болезненото усещане от загубата се превърна в ярост. Изправих се и се надвесих над него.
— Предупредих те, че можеш да изгубиш… нещо.
— Но имаше предвид памет. С готовност се отказах от паметта си!
— Това е предимството да се включваш еднопосочно, Джулиан. При двустранната връзка не можеш да излъжеш, като премълчиш. Ако ме бе попитал „Възможно ли е да изгубя способността да се включвам?“, щеше да се наложи да ти го кажа. За щастие ти не попита.
— Ти си доктор по медицина, Марти. Какво гласи първото изречение на лекарската клетва?
— „Не вреди.“ Но преди да подпиша този къс хартия, бях и много други неща. Както и след това.
— Може би ще е най-добре да се махнеш оттук, преди да съм чул обясненията ти.
— Ти си войник по време на война — защити позицията си той. Сега си просто една жертва. Но една част от теб умря — само една част, — загина, за да защити твоето подразделение, да го изведе безопасно на позиция.
Вместо да го цапардосам, седнах отново на леглото, далеч от него.
— Думите ти сякаш излизат от устата на някое проклето войскарче. Войскарче, което иска мир.
— Може би е така. Трябва да знаеш колко ми тежи случилото се. Знам, че предадох доверието ти.
— Да, добре, и двамата се чувстваме доста зле. Защо просто не се пръждосаш?
— Бих искал по-скоро да остана и да говоря с теб.
— Мисля, че разбрах всичко. Продължавай. Предстои ти да оперираш десетки души. Преди светът да получи и най-малката възможност за спасение.
— Ти все още вярваш в това.
— Нямах време да мисля по въпроса, но — да, ако онова, което си вкарал в съзнанието ми за проекта „Юпитер“ е вярно, ако „Чукът на Бога“ съществува, тогава трябва да се направи нещо.
— Приемаш ли го?
— Все едно е да „приема“ да изгубя една ръка. Ще се науча да се бръсна с другата.
— Не искам да те оставям в такова състояние.
— Какво състояние? Просто се махай от очите ми! Мога да мисля по въпроса и без твоята помощ.
Той погледна часовника си.
— Те ме очакват. На операционната маса е полковник Оуен.
Махнах му с ръка да си ходи:
— Тогава отивай. Аз ще се оправя.
Той ме погледна за миг, сетне се изправи и излезе, без да каже нищо повече.
Пребърках джоба на ризата си. Хапчето бе още там.
Същата сутрин в Гуадалахара Джеферсън предупреди Блейз да не се мярка наоколо. Това не представляваше проблем; тя се бе скрила с Ели Морган на няколко пресечки от клиниката и работеше по различните варианти на статията, която трябваше да предупреди света за проекта „Юпитер“.
След това Джеферсън и Камерън поседяха няколко часа в столовата, на масичката между тях имаше малка камера, която следеше вратите на асансьора.
Едва не я изпуснаха. Когато слезе долу, коприненорусата й коса бе скрита от черна перука на къдрици. Беше облечена старомодно и бе тонирала видимите части от кожата си в типичния за мексиканците маслинен тен. Но не можеше да скрие перфектната фигура и походката си.
Джеферсън млъкна по средата на думата си и незабележимо завъртя камерата с показалец.
Двамата лениво я изгледаха как излиза от асансьора.
— Какво? — прошепна Камерън.
— Това е тя. Направила се е на мексиканка.
Камерън източи врат, за да я види как се изнизва през въртящата се врата.
— Добри Боже, прав си!