Някои хора изобщо не заспиват дълбоко, докато са включени. Да спиш по такъв начин, означава пълен мрак, тотална липса на усещане или мисъл. Тренировка за смъртта. Но е отпускащо.
Още половин час лежах взрян във воднистата светлина и реших повече да не опитвам да заспя отново. Отидох в кухнята и си направих кафе. Трябваше да работя, но нямаше да получа писмени резултати до вторник, а Изследователският отдел можеше да почака до съвещанието утре сутринта.
Да наваксаме със завръщането в цивилния свят. Съвсем преднамерено стоях настрани от него в Кеймбридж. Включих писалището на Амелия и вкарах паролата си към новинарския модул. Той подобри настроението ми, защото започнах първо с леките неща. Прочетох двайсетина страници комикси и три статии, за които знаех, че няма да имат нищо общо с политиката. Една от тях все пак бе обширна сатира за Централна Америка.
Не беше за чудене, че Централна и Южна Америка заемаха най-много място в новините. На африканския фронт беше спокойно, все още не можеха да се съвземат от ядреното унищожение на Манделавил. Може би се прегрупираха и пресмятаха кой от нашите градове ще е следващият.
Нашата малка атака дори не бе спомената. Два взвода големи завзели градовете Пиедра Сола и Игатими, съответно в Уругвай и Парагвай — предполагаеми укрепени пунктове на бунтовниците. Извършихме го със знанието и разрешението на техните правителства, разбира се — естествено, нямаше и жертви сред цивилното население. Всички убити се обявяват за бунтовници. Казват, че „La muerte es el gran convertidor“ — Смъртта е великото превръщане. Това може да е вярно и в буквален смисъл, а може и да е саркастичен намек за броя на жертвите. Избихме четвърт милион в двете Америки и Бог знае колко още в Африка. Ако живеех където и да е по тези места, щях неминуемо да бъда „бунтовник“.
Имаше го и обичайно деловия репортаж за преговорите в Женева. Противниците ни са толкова разслоени, че никога няма да се разберат, а и, сигурен съм, някои от бунтовническите лидери са подставени лица, марионетки, към които валят заповеди да поддържат ситуацията хаотична и неясна.
Все пак са стигнали до съгласие за ядрените оръжия: отсега нататък нито една от страните няма да ги използва освен за възмездие; макар че Нгуми все още не поемат отговорността за Атланта. Онова, от което всъщност се нуждаем, е договореност за договореностите: „Ако обещаем нещо, няма да нарушим обещанието поне трийсет дена.“ Нито една от страните не искаше да се съгласи с това.
Изключих машината и направих проверка на Амелиния хладилник. Нямаше бира. Е, това си беше мое задължение. Пък и малко чист въздух нямаше да ми навреди, затова заключих апартамента и завъртях педалите към портите на университетското градче. Постовият сержант-пехотинец погледна личната ми карта и ме накара да чакам, докато позвъни за потвърждението й. Двамата редници с него се бяха подпрели на оръжията си и се хилеха самодоволно. Някои кашици имат зъб на механиците, тъй като ние не се сражаваме „истински“. Не щат и да знаят, че имаме по-висок процент смъртност. Не щат и да знаят, че ги отърваме от наистина опасните мисии.
Разбира се, има и още нещо: пречим на някои от тях да се превърнат в герои. „За един свят са нужни всички човешки видове“ — казваше майка ми. За една армия са напълно достатъчни само няколко.
Най-накрая сержантът прие, че аз съм си аз.
— Въоръжен ли си? — попита ме, докато попълваше пропуска.
— Не — рекох. — Не и през деня.
— Грижиш се за погребението си.
Той сгъна пропуска точно на две и ми го подаде. Всъщност бях въоръжен с автоматичен нож и малък лазер „Берета“ на токата на колана. Сигурно той трябваше да се погрижи някой ден за погребението си, щом не можеше да разбере дали човек е въоръжен, или не. Козирувах на редниците с изправен пръст между очите — традиционният поздрав на срочнослужещите, и влязох в зоологическата градина.
Дузина курви се мотаеха около портала, една от тях беше „джил“ — с жак за включване, с обръсната глава. Ако се съдеше по възрастта й, можеше и да е бивш механик. Човек никога не знае.
Тя, разбира се, ме забеляза.
— Ей, Жак! — препречи ми пътя и аз спрях колелото. — Предлагам нещо друго за яздене.
— Може би по-късно — рекох. — Добре изглеждаш. — Всъщност не изглеждаше добре. Лицето и позата й издаваха голямо напрежение; характерното розово в очите й подсказваше, че си пада по пийването.