— Джейн Смит. Можем ли да поговорим някъде?
Отведе я в стая 1, която се оказа по-голяма, отколкото я показваше камерата. Посочи й дивана и придърпа един стол. Възседна го обратно — облегалката беше предпазен щит между двама им.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Имате пациентка на име Блейз Хардинг. Професор Блейз Хардинг. Абсолютно наложително е да говоря с нея.
— Първо, не издаваме имената на клиентите си. Второ, нашите клиенти невинаги ни съобщават истинските си имена, госпожо Смит.
— Кой сте вие всъщност?
— Моля?
— Моите източници ми съобщиха, че д-р Спенсър е мексиканец. Никога досега не съм срещала мексиканец с бостънски акцент.
— Мога да ви уверя, че съм…
— Не.
Тя бръкна в пояса си и извади пистолет, който очевидно бе направен от стъкло.
— Нямам време за глупости. — Лицето й помрачня и застина; абсолютно луда. — Сега тихичко ще ме поведете от стая в стая, докато не намерим професор Хардинг.
Рей се поколеба.
— Ами ако не е тук?
— Тогава ще отидем в някое тихо местенце и аз ще ти отрежа пръстите — един по един, докато не ми кажеш къде се намира.
Лало отвори вратата и връхлетя с грамаден, насочен черен пистолет. Тя го погледна с раздразнение и го гръмна веднъж — в окото. Стъкленият пистолет бе почти безшумен.
Той пусна пистолета си и падна на коляно, вдигнал и двете си ръце към лицето. Зарида като момиченце, но вторият й изстрел отнесе горната част на черепа му. Той си строполи безшумно напред в локвата от кръв, мозък и черепна течност.
Тонът й остана непроменен — сериозен и безизразен.
— Както виждаш, единственият начин да доживееш до вечерта, е да ми сътрудничиш.
Рей седеше поразен, вторачен в трупа.
— Ставай. Да вървим.
— Аз… мисля, че тя не е тук.
— Тогава къде…
Прекъсна я дрънченето на металните щори, които се спуснаха пред вратата и прозореца.
Рей чу слабия съскащ звук и си спомни разказаното му от Марти за стаята за разпити в „Сейнт Барт“. Може би и тук архитекторското решение бе същото.
Тя очевидно не го чу — бе прекарала твърде много изнурителни часове непрекъснато готова за стрелба, — но се огледа и забеляза телевизионната камера, подобна на късче молив, насочена към тях от горния ъгъл на стаята. Извъртя го, за да се изправи срещу камерата и опря пистолета в главата му.
— Разполагате с три секунди, за да отворите вратата, иначе ще го убия. Две.
— Сеньора Смит! — Гласът се носеше сякаш отвсякъде. — За да се отвори тази врата, е необходим el gato… жак. Ще отнеме две или три минути.
— Имате две минути. — Погледна часовника си. — Оттук нататък.
Рей се отпусна и изведнъж се сгромоляса, търкулна се по гръб. Главата му се удари о пода със силен трясък.
Тя издаде възклицание на отвращение.
— Страхливец.
Няколко секунди по-късно сама залитна, сетне седна тежко на пода. С изтръпнали ръце вдигна пистолета и простреля Рей четири пъти в гърдите.
Апартаментът ми в щабната сграда се състоеше от две стаи — спалня и „кабинет“, сива кутийка с достатъчно място за хладилник, два обикновени стола и малка масичка пред прост команден пулт.
На масата имаше чаша вино и последното ми ястие — сивата таблетка. Имах пред себе си официална жълта подложка за писане и писалка, но не можех да се сетя какви слова да надраскам, след като всичко бе очевидно.
Телефонът звънна. Оставих го да прозвъни три пъти и вдигнах слушалката.
Беше Джеферсън — моят психар-избавител, който се притичва в последната минута, за да ме спаси. Реших, че ще взема хапчето в мига, в който затвори телефона.
Ала досущ като стаята, и Джеферсън бе сив, повече сив, отколкото черен. Не бях виждал някого с такъв цвят на лицето, откак майка ми се бе обадила да ми съобщи, че леля Франси е починала.
— Какво се е случило? — попитах.
— Рей е мъртъв. Ликвидира го убийца, изпратена да намери Блейз.
— „Те“ ли са? „Чукът на Бога“?
Потрепващата сребриста лентичка в горния край на екрана показваше, че системата за кодиране работи; можехме да говорим каквото си искаме.
— Смятаме, че е от тях. Спенсър сега я дупчи, за да й инсталира жак.
— Откъде знаете, че е търсила Амелия?
— Имаше снимката й; душеше из хотела — Джулиан, тя уби просто ей така, след като вече бе убила и друг мъж. Мина си като на парад през охранителните екрани на клиниката с пистолет и нож, направени от някаква пластмаса. Изплашени сме до смърт, че може и да не е сама.