Луис дойде и те мълчаха, докато Спенсър го инструктира, след което той избута стола с Гаврила навън.
— Мисля, че е по-зловещо, отколкото изглежда, още по-манипулативно — рече Джулиан. — Смятам, че Марти се нуждаеше от някого, който е бил механик, който познава военната служба, но е имунизиран срещу хуманизирането. — Посочи с палец към Спенсър. — Той знае ли вече всичко?
— Най-главното.
— Смятам, че Марти иска да съм в това състояние, в случай че възникне нужда от груба сила. Досущ като теб — когато ми позвъни да дойда и да защитя Блейз, ти имаше предвид същото.
— Ами, аз просто…
— И ти също беше прав! Мамицата му, аз съм толкова бесен, че бих могъл да убия някого. Това не е ли лудост?
— Джулиан…
— О, ти не използваш думата „лудост“. — Сниши тона си. — Но е странно, нали така? Аз някак извървях пълния кръг.
— Това също би могло да е временно. Но имаш пълното право да бъдеш ядосан.
Джулиан седна и сплете пръсти, сякаш да ги обуздае.
— Какво научихте от нея? Има ли в града други убийци, които са се насочили насам?
— Единственият, когото всъщност познава, е Инграм. Знаем обаче името на мъжа, който е над нея, а той би трябвало да е много близо до върха. Генерал Блейсдел. Той е и човекът, който е наредил да бъде спряна статията ви и да бъде убит съавтора на Блейз.
— Във Вашингтон ли е?
— В Пентагона. Заместник-министър на отбраната и шеф на Агенцията за авангардни изследователски проекти — ААИП.
Джулиан едва не се изсмя.
— ААИП непрекъснато спира изследванията. Но никога досега не съм чувал да убият изследовател.
— Той знае, че е пристигнала в Гуадалахара и че се е запътила за жак-клиника, но това е всичко.
— Колко клиники има тук?
— Сто трийсет и осем — отвърна Спенсър. — А след като професор Хардинг бе оперирана тук, единствената връзка с истинското й име може да бъде моята документация и… как нарече онова нещо, което подписа?
— Пълномощно.
— Да, то е потънало някъде в папките на адвокатите, но дори и да бъде намерено, не би могло да насочи следата към тази клиника.
— Не бих бил толкова самоуверен — рече Джулиан. — Ако Блейсдел пожелае, би могъл да ни намери по същия начин, по който ни откри тя. Оставили сме някаква следа. Мексиканската, полиция сигурно може да потвърди, че сме в Гуадалахара — дори да посочи мястото, а и твърде лесно може да бъде подкупена. С извинение, д-р Спенсър.
Той сви рамене:
— Es verdad.39
— Значи трябва да подозираме всеки, който мине през входната врата. А къде е Амелия, наблизо ли е?
— Може би на четвърт миля разстояние — отвърна Джеферсън. — Ще те заведа дотам.
— Не. Биха могли да проследят и двама ни. Нека не увеличаваме шансовете им. Напиши ми адреса. Ще взема две таксита.
— Искаш да я изненадаш ли?
— Какво означава това? Тя с някого ли е?
— Не, не. Да де, но с Ели Морган. Няма защо да се безпокоиш.
— Кой се безпокои! Просто попитах.
— Имах предвид… дали да й се обадя и да й съобщя, че отиваш?
— Извинявай. Не съм в нормално състояние. Давай, позвъни й… не, почакай! Телефонът може да се подслушва.
— Не е възможно — рече Спенсър.
— Да не ме майтапиш? — Погледна адреса, който Джеферсън бе написал. — Добре. Ще взема такси до mercado. Ще се изгубя в тълпата и сетне ще се спусна в метрото.
— Предпазливостта ти граничи с параноя — рече Спенсър.
— Граничи ли? Аз всъщност отдавна съм минал границата. Ти няма ли да си параноик, ако един от най-добрите ти приятели току-що е отнесъл половината ти живот, а пък някакъв генерал от Пентагона изпраща убийци подир любовницата ти?
— Звучи убедително — намеси се Джеферсън. — Но това, че си параноик, не означава, че някой те преследва.
След като казах, че отивам до пазара, взех такси до предградието Т, сетне — метрото обратно до града. Предпазливостта никога не е излишна.
Промъкнах се по странична уличка в двора на мотела на Амелия. Ели Морган ми отвори вратата.
— Тя спи — рече с полушепот, — но знам, че би искала да я събудя.
Заемаха две съседни стаи с врата помежду им. Влязох и затворих вратата зад гърба си.
Амелия бе топла и отпусната от съня, ухаеше на лавандула от солите за вана, които обичаше.