— Не знам — рече Амелия. — След като съм по-старша по чин, бих могла да седна и в скута ти.
Таксито ни отведе навреме. Амелия разпрати дванайсет копия на обосновката си заедно с лични послания до доверени приятели, сетне пусна копия и по обществените канали — тези от областта на физиката и общите новини. След което хукнахме към самолета.
Това, че избързаха да отидат във военновъздушната база, вместо да изчакат в мотела следващия граждански полет, навярно спаси живота им.
Половин час след като заминаха, Ели отговори на почукването на вратата откъм стаята на Амелия. Погледна през шпионката и видя камериерка мексиканка с престилка и метла, хубавелка с дълга къдрава черна коса.
Отвори вратата.
— Не знам испански…
Дръжката на метлата се заби в слънчевия й сплит и след като залитна, тя се строполи на пода и се сви на кравай.
— Аз също, сатана. — Жената я вдигна с лекота и я запрати върху един стол. — Нито гък, иначе ще те убия!
Извади ролка скоч от джоба на престилката си, свърза китките на Ели, сетне направи здрава примка и я прикова към стола през гърдите. Откъсна едно малко парче й го лепна през устата на Ели.
Съблече престилката. Ели едва не се задуши, когато видя болничната пижама отдолу, цялата изпръскана с кръв.
— Дрехи. — Тя съблече окървавената пижама. Завъртя се, напрегнатите мускули излъчваха сласт, и забеляза куфара на Ели през отворената врата. — Аха.
Мина през вратата и се завърна с дънки и памучна блуза.
— Малко са ми големи, но ще свършат работа.
Сгъна ги внимателно на края на леглото и отпра скоча от устата на Ели дотолкова, че да може да говори.
— Не се обличаш — рече Ели, — защото не искаш да изцапаш с кръв дрехите си… моите дрехи с моята кръв.
— Може би искам да те възбудя. Смятам, че си лесбийка, след като живееш тук сама с Блейз Хардинг.
— Естествено.
— Къде е тя?
— Не знам.
— Разбира се, че знаеш. Трябва ли да ти причинявам болка?
— Няма да ти кажа нищо. — Гласът й потрепери и тя преглътна. — И без това ще ме убиеш.
— Защо смяташ така?
— Защото мога да те идентифицирам.
Онази се усмихна снизходително.
— Току-що убих двамина пазачи и избягах от най-охраняваната зона на вашата клиника. Хиляди полицаи знаят как изглеждам. Мога да ти подаря живота.
Наведе се с гъвкавостта на гимнастичка и извади блестящ скалпел от джоба на престилката.
— Знаеш ли какво е това?
Ели кимна и преглътна.
— А сега най-тържествено се заклевам, че няма да те убия, ако отговаряш вярно на въпросите ми.
— В Бог ли се кълнеш?
— Не, това ще е богохулство. — Тя вдигна скалпела и се взря в него. — Всъщност няма да те убия, дори ако ме излъжеш. Просто ще те нараня така, че ще ме молиш да те убия. Ала вместо това, преди да си тръгна, ще отрежа езика ти, за да не можеш да им кажеш за мен. Сетне ще отрежа ръцете ти, за да не можеш да пишеш. Ще им направя естествено турникет с този скоч. Искам да живееш дълго време в разкаяние.
По пода потече урина и Ели се разрида. Гаврила отново залепи лентата на устата й.
— Майка ти казвала ли ти е някога: „Ще ти дам нещо, което ще те накара да извикаш!“
Замахна силно и прикова със скалпела ръката на Ели към стола.
Ели спря да ридае и се вторачи тъпо в дръжката на скалпела и в поточето кръв.
Гаврила леко размърда острието, за да го извади. Кръвта зашуртя по-силно, но тя внимателно сгъна една салфетка и я залепи със скоч върху раната.
— Ако сега ти позволя да говориш, ще кажеш ли истината? И няма да крещиш?
Тя кимна апатично и Гаврила отлепи половината лента от устата й.
— Отидоха на летището.
— Те? Тя и чернокожият й приятел ли?
— Да. Връщат се в Тексас. В Хюстън.
— О, това е лъжа. — Прицели скалпела над другата ръка на Ели и го вдигна като чук.
— В Панама! — извика дрезгаво Ели. — В Портобело. Недейте… моля ви, недейте…