— Половин цена за теб, миличък. — Аз поклатих глава. Тя стисна кормилото. — Четвърт цена. Толкова отдавна не съм го правила включена.
— Не мога да го правя включен. — Нещо ме накара да бъда откровен, или поне отчасти. — Не и с непознати.
— Е, колко време ще бъда непозната? — Не можеше да скрие умолителния си тон.
— Съжалявам.
Бутнах велосипеда към тревата. Ако не се махнех бързо, щеше да предложи тя да ми плати.
Другите проститутки наблюдаваха разговора ни всяка посвоему: със съжаление, с презрение. Сякаш те самите не бяха по един или друг начин пристрастени. Никой нямаше нужда да се чука, за да преживява в Универсалната държава на благоденствието. Никой не трябваше да прави нищо друго, освен да стои настрани от неприятностите. Толкова добре работеше системата.
Когато бях още хлапак, легализираха проституцията във Флорида за няколко години. Ала и това отмина, ведно с големите казина, преди да стана достатъчно голям, за да проявя интерес.
Проституирането се смята за престъпление в Тексас, но мисля, че трябва да досадиш прекалено много, за да те закопчеят. Двете ченгета, които видяха как „джил“-ката ми се предлага, не й туриха белезниците. Може би по-късно, след като припечели достатъчно пари за прибиране.
„Джил“-ките имат доста работа. Те знаят как се чувства един мъж.
Минах покрай университетските магазини с техните академични цени и поех към града. Южен Хюстън не е от най-приятните места, но бях въоръжен. Освен това си мислех, че лошите момчета чакат късните часове и все още спят.
Едно от тях обаче не спеше.
Подпрях велосипеда на стойката пред магазина за спиртни напитки и тъкмо се главичках със своенравната ключалка, която би трябвало да приеме картата ми.
— Ей, младеж — се чу дълбок басов глас зад гърба ми. — Имаш ли да ми дадеш 10 долара? Може би двайсет?
Обърнах се бавно. Беше с една глава по-висок от мен, май към четирийсетте, слаб, но мускулест. Лъскави ботуши до коленете и плътно пристегната опашка, типична за един ендър: Бог ще я използва да го изтегли на небето. При това скоро — на това можеше да се надява.
— Мислех си, че на вас не ви трябват пари.
— Трябват ми малко. И ми трябват сега.
— Е, и какви са ти нуждите? — Поставих ръка на бедрото си. Не бе естествен жест, но беше по-близо до ножа. — Може и да разполагам тъкмо с онова, което ти трябва.
— Нямаш го. А аз трябва да го купя.
Измъкна от ботуша си дълъг нож с тънко трептящо острие.
— Махни ножа. Имам десетачка.
Глупавата му кама не можеше да се опре на автоматичния ми нож, но не исках да правя дисекция тук, на тротоара.
— О, значи имаш десетачка! А може би имаш и петдесет? Пристъпи към мен.
Извадих автоматичния нож и го включих. Той забръмча тихо и светна.
— Току-що изгуби десетачката. Колко още искаш да изгубиш?
Той се вторачи във вибриращото острие. Блестящата пара над предната му третина издаваше, че острието беше нажежено колкото повърхността на слънцето.
— Значи си военен. Механик си.
— Или съм механик, или съм убил механик и съм му взел ножа. И в двата случая — искаш ли още да се занасяш с мен?
— Механиците не са толкоз курназ. И аз бях в армията.
— Тогава всичко ти е ясно. — Той направи малка крачка вдясно, мисля, че беше финт. Аз не помръднах. — Значи нямаш търпение да изчакаш възнесението си, така ли? Искаш да умреш веднага?
Той ме изгледа продължително. В очите му не можеше да се прочете нищо.
— О, я върви на майната си.
Мушна ножа в ботуша си, обърна се и си тръгна, без да поглежда назад.
Изключих ножа и задухах острието му. Когато изстина достатъчно, го прибрах и влязох в магазина за напитки.
Магазинерът държеше хромиран спрей „Ремингтън“.
— Шибано енди. Аз бих му видял сметката.
— Благодаря — отвърнах. Той би видял и моята сметка със спрея. — Имаш ли половин дузина „Дикси“?
— Разбира се. — Отвори касата зад себе си. — Карта с купони?
— Военен — отвърнах. Не си направих труда да си вадя картата.
— Досетих се. — Той ровичкаше нещо. — Знаеш ли, че прекараха закон, който ме задължава да пускам шибаните ендита в магазина? Никога не купуват.
— И защо да го правят? — попитах. — Светът ще загине в пламъци я утре, я вдругиден.