Ето какво пишеше:
„Ако до този момент не си се чул с мен, значи съм мъртва. Водач на групата, която ме уби, е генерал-майор Стантън Роузър, най-опасният човек в Америка. Око за око?
След като изпрати това писмо, осъзна, че не бе достатъчно, и в самолета надраска още две страници, като се опитваше да изложи всичко, което бе запомнила от онези минути, когато можеше да чете мислите на Джеферсън. Този път обаче късметът й не проработи. Пусна го в пощенска кутия в Зоната на Канала и то бе автоматично прекарано през военното разузнаване. Там един отегчен сержант от техническите служби прочете част от писмото, реши, че е дело на психопат, и го пусна в рециклиращата машина.
Тя обаче не бе единствената от вражеския лагер, която бе запозната с плана. Лейтенант Търман научи за смъртта на Гаврила няколко минути след инцидента, съобрази веднага, че две плюс две е равно на четири, преоблече се в официалната си униформа и изчезна в нощта. Мина покрай будката на постовия без проблем. Кашикът, който бе заменил убития от Гаврила постови, бе почти в кататонично състояние. Пусна Търман и му отдаде сковано чест.
Нямаше пари за граждански полет, затова трябваше да рискува с военен. Ако някой поискаше да види заповедта му за пътуване, или ако бе преминал през ретина-скенера, край — не само щяха да регистрират самоотлъчка, но и бягство от административно наложена задръжка.
Комбинацията от късмет, блъфиране и планиране обаче сработи. Напусна базата на борда на снабдителен вертолет, който се връщаше в Зоната на Канала. Знаеше, че ЗК се намира в бюрократичен хаос от месеци, откакто бе отделена от Панама и стана американска територия. Военновъздушната база не бе изцяло задгранична, нито пък изцяло американска. Записа се в списъка на чакащите полет за Вашингтон, като нарочно написа грешно името си, и половин час по-късно показа снимката на личната си карта и се качи бързешком на борда.
Пристигна във военновъздушната база „Андрюс“ призори, изяде една голяма безплатна закуска в столовата за транзитно преминаващи офицери, сетне се помота, докато стана девет и трийсет. После се обади на генерал Блейсдел.
Звездичките на лейтенант не ти дават много бърз достъп през телефонните централи на Пентагона. Обясни на двама цивилни, на двама сержанти и на колега лейтенант, че има лично съобщение за генерал Блейсдел. Най-накрая се изправи пред мацка полковник, която бе административна помощничка на генерала.
Беше привлекателна жена, само с няколко години по-възрастна от Търман. Изгледа го с подозрение.
— Обаждате се от „Андрюс“ — рече тя, — но моите данни показват, че служите в Портобело.
— Точно така. В личен отпуск съм.
— Вдигнете заповедите си пред обектива.
— Не са у мен. — Той сви рамене. — Багажът ми се изгуби.
— Сложили сте заповедите си в багажа?
— По погрешка.
— Това може да се окаже твърде скъпа грешка, лейтенант. Какво е това съобщение за генерала?
— При всичкото ми уважение, полковник, то е съвсем лично.
— Ако е толкова лично, най-добре е да го запечатате в плик и да го изпратите на домашния му адрес. Аз му предавам всичко онова, което минава през този кабинет.
— Моля ви. Моля ви, предайте му, че е от сестра му…
— Генералът няма сестра.
— Сестра му Гаврила — настоя той. — Тя е в беда.
Главата й изведнъж се отметна и тя заговори нещо извън екрана.
— Да, сър. Веднага.
Тя натисна някакъв бутон, на мястото на лицето й се появи зеленият сигнал за разузнавателна информация. В горния край на екрана замига лентичката, която означаваше, че се шифрова, а после и тя се разтвори, за да се появи лицето на генерала. Изглеждаше благ, досущ като някой дядо.
— Сигурна ли е връзката от твоя страна?
— Не, сър. Това е не е секретен телефон. Но няма никой наоколо.
Той кимна.
— Говорил си с Гаврила, така ли?
— Косвено, сър. — Огледа се. — Тя бе заловена и й имплантираха жак. Бях за малко включен с онези, които я плениха. Тя е мъртва, сър.
Изражението му не се промени.
— Изпълни ли задачата си?
— Ако задачата й е била да се избави от професорката, не, сър. Бе убита по време на опита си да го стори.
Докато разговаряха, генералът направи два почти незабележими жеста — опознавателни сигнали за ендърите и за „Чукът на Бога“. Търман, разбира се, не отговори и на двата.