— Онова, което ти ще направиш, синко, е да си починеш. Сержантът ще те отведе в хотел.
— Сър, не разполагам с купонна книжка, нито с пари. Всичко остана в Портобело; там бях под домашен арест.
— Не се безпокой. Ще се погрижим за всичко.
— Благодаря ви, сър.
Главоболието стихваше, но в асансьора му се наложи да затвори очи, инак щеше да се наложи да гледа как хиляди негови образи повръщат.
Лимузината си бе на същото място. Той се отпусна доволен на седалката.
Шофьорката затвори вратата и влезе отпред.
— Този хотел… — попита я той — ще се връщаме в центъра на града ли?
— Не — отвърна тя и запали двигателя. — В Арлингтън41 е.
Обърна се, вдигна автоматичен пистолет 22-ри калибър със заглушител и го гръмна веднъж в лявото око. Той посегна към дръжката на вратата, но тя се надвеси и стреля още веднъж — този път от упор в слепоочието му. Направи гримаса, като видя как се изцапа колата, и натисна бутона, който даде направление към гробището.
Марти хвърли бомбата, като доведе на закуска приятел. Както винаги на закуска, поглъщахме приготвената от машините храна, когато Марти влезе с някого, когото не можах веднага да позная. Той обаче се усмихна и аз си спомних инкрустирания в предния му зъб диамант.
— Редник Бенио? — Беше един от механиците охранители, подменени от моя стар взвод.
— Самият той, от плът и кръв, серж.
Ръкува се с Амелия, представи й се, сетне седна и си наля чаша кафе.
— Е, каква е историята? — попитах. — Не хвана ли?
— Тцъ — ухили се отново той. — Не хвана две седмици.
— Какво?
— Не са необходими две седмици — рече Марти. — Бенио е хуманизиран, както и всички останали.
— Не разбирам.
— Твоята стабилизаторка Канди беше вратичката! Това бе отговорът на въпроса! Необходими са само два дена, ако се включиш към някого, който вече е хуманизиран.
— Но… защо бяха необходими двете седмици при Джеферсън?
Марти се засмя.
— Не бяха! Той стана един от тях още след първите два дена, но хората не го разбраха, тъй като бе първият — а той бе готов деветдесет процента още от самото начало. Всички, включително и Джеферсън, се бяха съсредоточили върху Инграм, а не върху него самия.
— Ала после вземаш един тип като мен — рече Бенио, — който ненавижда идеята от самото начало, а и не е най-сладкият обект като за начало, но, по дяволите, всички разбраха кога бях трансформиран.
— И наистина ли си трансформиран? — попита Амелия. Той прие сериозно изражение и закима усърдно. — Не изпитващ негодувание, че… вече не си онзи мъж, който беше?
— Трудно е да се обясни. Онова, което съм сега, е човекът, който бях. Но повече съм аз, отколкото бях, схващате ли? — Разпери безпомощно ръце. — Имам предвид, че и за милион години никога не бих открил кой съм всъщност, въпреки че то си е било в мен през цялото време. Трябваше другите да ми го покажат.
Тя се усмихна и поклати тава.
— Звучи ми като религиозно обръщане в друга вяра.
— Донякъде е същото — рекох аз. — При Ели бе същото в буквалния смисъл на думата.
Не трябваше да поменавам Ели; тя помрачня. Сложих ръка върху нейната.
В следващия момент всички вече мълчаха.
— И така — рече Амелия, — как ще се отрази това на графика?
— Ако знаехме, преди да започне цялата работа, това щеше да я ускори значително и, разбира се, то ще стане в дългосрочен план, когато се заемем да променим света. Сега ограничаващият фактор е разписанието на хирурзите. Планираме да приключим с последната група за имплантиране на трийсет и първи. Тъй че до трети август би трябвало цялата сграда да е пълна с трансформанти — от генералите до редниците.
— Ами военнопленниците? — попитах. — Маклоклин не ги трансформира за два дена, нали?
— Пак казвам, ако знаехме само. Той никога не се е включвал с тях по-дълго от няколко часа. Добре ще е да разберем дали това сработва при хиляди хора едновременно.
— Как разбирате дали е едното, или другото? — попита Амелия. — Две седмици, ако всички са „нормални“ хора; два дена, ако един от избраните е с тях през цялото време. Не знаете нищо за междинните стадии.
— Точно така. — Той разтърка очи и на лицето му се изписа гримаса. — И няма време за експерименти. Може да се правят вълнуващи научни изследвания, но, както казахме в „Сейнт Барт“, поне засега не правим наука. — Телефонът му звънна. — Една секунда.
41
Военното гробище в Арлингтън, където са погребани герои от войните, както и по-важни личности от американската история. — Б.прев.