— Точно така. Но междувременно ще те оберат до шушка. Имам само в кутии.
— Няма значение.
Бях започнал леко да треперя. При срещата с ендъра и този винаги готов да те ликвидира магазинер бях по-близо до смъртта, отколкото съм бил в Портобело.
Постави шестте бири пред мен.
— Не искаш ли да продадеш този нож?
— Не. Трябва ми непрекъснато. С него отварям писмата на почитателките си.
Не биваше да го казвам.
— Трябва да ти река, че не те познавам. Следя главно Четвърти и Шестнайсети.
— Аз съм от Девети. Не е толкова вълнуващо.
— Има забрана за него — кимна разбиращо той.
Четвърти и девети бяха взводове на ловци-убийци, тъй че ги показваха най-много. Войскарчетата — така наричахме феновете им.
Магазинерът беше малко възбуден, макар и да бях от забранените за показване. И участник в психооперации.
— Значи не си гледал Четвърти в сряда, така ли?
— Ей, аз не гледам дори собствената си група. Пък и тогава бях още в клетката.
Той се спря за миг с картата ми в ръка, потресен от откритието, че човек може да преживее девет поредни дни в голем и след това няма да се втурне право към куба да проследи войната.
Някои го правят, разбира се. Срещнах веднъж Сковил, когато беше извън клетката, тук, в Хюстън, на „сбирка“ на войскарчетата. Всяка седмица правят по една такава сбирка някъде в Тексас — докарват достатъчно пиячка, фиркат, пищят, а като им се кръстосат погледите, плащат на двама-трима механици да дойдат и да им разправят как изглежда всичко наистина. Да си затворен в клетка и да гледаш как сам убиваш хора с дистанционно управление. Пускат видеозаписи на големи битки и обсъждат хитрите стратегически ходове.
Единственият път, когато отидох, трябваше да бъде „Ден на боеца“, всички присъстващи — с изключение на нас, външните, — бяха облечени като бойци от миналото. Беше донякъде страшничко. Предположих, че картечните пистолети и пушките-кремъклийки не действат; дори престъпниците не биха рискували с тях. Ала мечовете, копията и лъковете изглеждаха съвсем истински и бяха в ръцете на хора, които с готовност демонстрираха, че не бива да им имаш доверие, когато разполагат с подострена сопа.
— Щеше ли да убиеш онзи тип? — попита небрежно магазинерът.
— Нямаше нужда. Те винаги отстъпват.
Чунким го знаех.
— Ами ако не беше отстъпил?
— Нямаше да е проблем — чух гласа си сякаш отстрани. — Щях да отрежа китката на ръката му с ножа. Да се обадя на 911. После току-виж му я зашили наопаки.
Всъщност навярно щяха да се забавят с идването си. Да му дадат възможността да се възземе, като му изтече кръвта.
Той кимна.
— Миналия месец двама типа играха онзи номер с кърпичката пред магазина заради някакво момиче.
Номерът с кърпичката е двамата да я захапят в краищата й и да се нападнат с ножове или бръсначи. Онзи, който изпусне кърпичката, губи.
— Единият умря, преди да дойдат. Другият остана без едно ухо; не си направиха труда даже да го потърсят. — Посочи с ръка. — Държах го известно време във фризера.
— Ти ли повика ченгетата?
— Ами да — отвърна онзи. — Веднага след като свършиха.
Съвестен гражданин.
Привързах бирата на задния багажник и завъртях педалите обратно към портала.
Нещата вървят на зле. Не ми се нрави думите ми да звучат като хленча на моя старец. Но положението наистина беше по-добро, когато бях хлапак. Ендърите не бяха на всеки ъгъл. Хората не си устройваха дуели. Хората не гледаха безучастни как другите се дуелират. А и полицията прибираше ушите след това.
Не всички ендъри носят опашки и други очебийни атрибути. Във физическия факултет на Джулиан имаше двама — една секретарка и самият Мак Роман.
Хората се чудеха как такъв посредствен учен се бе появил сякаш отникъде и си бе пробил път до положение, което предполагаше огромна академична власт. Онова, което не оценяваха, беше интелектуалното усилие, необходимо успешно да се преструваш, че вярваш в подредената, агностична представа за Вселената, която физиката налагаше. Всичко това обаче бе част от Божия план. Както и внимателно фалшифицираните документи, които му бяха дали минималната квалификация да заеме председателското място. Други двама ендъри бяха в Борда на регентите — и в състояние да го пробутат.
Макро (както и единият от тези регенти) беше член на войнствената и свръхсекретна секта вътре в другата секта: „Чукът на Бога“. Досущ като всички ендъри, те вярваха, че Бог е решен да унищожи човечеството. За разлика от повечето обаче, онези от „Чукът на Бога“ се чувстваха призвани да му помогнат.