— Докато в крайна сметка не ни изпарят наистина — рекох.
— Ако са имали намерение да разрушат сградата, можеха да го направят в първите секунди на сблъсъка.
Топ се изключи.
— Мамицата му! Извинете, сър. — Чу се силен трясък на горния етаж. — Готови умрели сме. Четирима големи срещу десет, нямахме никакъв шанс.
— Нямахме ли? — попитах. Марти също се изключи.
— Обезвредиха и четиримата. Вече са вътре!
Лъскав черен голем изтрополи до вратата на столовата към коридора, целият накичен с оръжия. Можеше да ни избие за миг. Не помръдвах и мускул, с изключение на клепача ми, който потрепваше неволно.
Контраалтът прозвуча достатъчно силно, за да ни заболят ушите.
— Ако изпълнявате заповедите ми, няма причини някой да бъде наранен. Всички, които имат оръжия, да ги оставят на пода. Всички да отидат до отсрещната стена така, че да виждам ръцете ви.
Тръгнах заднешком с вдигнати ръце.
Генералът се изправи прекалено бързо и лазерният и автоматичният ствол веднага го взеха на прицел.
— Аз съм бригаден генерал Пейджъл, старшият офицер тук…
— Да. Идентичността ви е потвърдена.
— Знаете ли, че ще се изправите пред военен трибунал за това? Че ще прекарате остатъка от живота си…
— Сър, извинете ме, но аз имам заповеди да не се съобразявам с чиновете на когото и да е в тази сграда. Заповедите ми са от генерал-майор, който, доколкото знам, ще пристигне тук. С най-голямо уважение ви предлагам да почакате и да обсъдите въпроса с него.
— Значи ще ме застреляте, ако не отида до онази стена с вдигнати ръце?
— Не, сър, ще напълня помещението с газ, предизвикващ повръщане, но няма да убия никого, освен ако не посегне към оръжие.
Топ пребледня.
— Сър…
— Недей, Топ. Аз самият съм наясно с това.
Смръщеният генерал отиде до стената с мушнати в джобовете ръце.
Появиха се още два голема, заедно с двайсетина души от другите етажи, тогава дочух слабия шум на приближаващ товарен вертолет; после — и на малък летящ голем. И двата кацнаха на покрива и притихнаха.
— Това ли е вашият генерал? — попита Пейджъл.
— Не мога да знам, сър.
След минута се появиха десетима кашици, после още дузина. Облечени бяха в комбинезони със защитен цвят, с мрежички на каските, без опознавателни знаци и емблеми. Всичко това можеше да изплаши човек. Подредиха оръжията си в коридора навън и събраха оръжията от пода.
Един от тях съблече комбинезона си и захвърли настрани каската. Беше изцяло плешив, ако изключим няколко кичура бяла коса. Изглеждаше благ, въпреки униформата си на генерал-майор.
Пристъпи към генерал Пейджъл, отдадоха си чест.
— Искам да говоря с д-р Марти Ларин.
— Генерал Блейсдел, предполагам — рече Марти.
Той отиде при него и се усмихна.
— Трябва да поговорим, разбира се.
— Разбира се. Бихме могли да се обърнем един другиго в своята вяра.
Той се огледа и погледът му спря върху мен.
— Ти си чернокожият физик. Убиецът. — Аз кимнах. Сетне посочи Амелия. — И д-р Хардинг. Искам всички да дойдете с мен.
На излизане потупа по рамото най-близкия голем.
— Ела като моя охрана — рече той. — Хайде да поговорим в кабинета на д-р Хардинг.
— Не разполагам с кабинет — рече тя, — а просто с една стая. — Опитваше се с все сили да не поглежда към мен. — Стая 241.
Наистина имахме оръжие там. Но нима тя си мислеше, че ще мога да надделея над голем? Извинете ме, генерал е, нека отворя това чекмедже и да видя какво ще намеря. Хоп — и Джулиан е изпържен.
Ала може би това щеше да е единствената ни възможност против него.
Големът беше прекалено голям, за да се съберем всички в товарния асансьор, затова поехме по стълбите. Блейсдел поведе с бърза крачка. Марти леко залиташе.
Генералът очевидно бе разочарован, че стая 241 не бе пълна с епруветки и черни дъски. Настани се пред пулта с кутия джинджифилова бира, която взе от хладилника.
— Предполагам, че се интересувате от плана ми? — рече той.
— Всъщност не — отвърна Марти. — Той е фантазия. Няма начин да предотвратите неизбежното.
Той се засмя — беше по-скоро кротко веселие, отколкото кикот на луд човек.
— Имам нареждане от Дж.П.Л.