— О, хайде-хайде.
— Вярно е. Заповед на президента. Тази вечер тук няма учени. Има само верни на мен войски.
— И всичките от „Чукът на Бога“ ли? — попитах аз.
— Всичките лидери — отвърна той. — Останалите са само кордон, който да държи неверниците настрани.
— Изглаждате нормален човек — рече Амелия (лъжеше през зъби). — Защо бихте искали целият този красив свят да загине?
— Всъщност не смятате, че съм нормален, д-р Хардинг, но грешите. Вие, атеистите, затворени в кулите си от слонова кост, вие нямате и представа какви чувства изпитват истинските хора. Колко перфектен е целият ни замисъл.
— Да се ликвидира всичко — рекох.
— Вие сте по-зле и от нея. Това не е смърт; то е прераждане. Бог използва вас, учените, като свои инструменти, тъй че да може да изчисти всичко и да започне отначало.
Имаше някаква шантава логика в това.
— Вие сте луд — рекох.
Големът се извъртя да ме погледне.
— Джулиан — рече той с дълбок глас. — Аз съм Клод.
В движенията му имаше някакво несигурно потрепване, което подсказваше, че не се намира в клетка, че не е подготвен, а управлява голема с жак от разстояние.
— Какво става тук? — попита Блейсдел.
— Алгоритъмът на прехвърлянето сработи — рече Марти. — Вашите хора вече не контролират големите. Нашите ги управляват.
— Знам, че това не е възможно — рече той. — Защитните…
Марти се разсмя.
— Точно така. Защитните механизми срещу прехвърлянето са много, много сложни и мощни. Би трябвало добре да ги познавам. Аз съм ги проектирал.
Блейсдел погледна към голема.
— Войнико, напусни тази стая.
— Недей, Клод — рече Марти. — Може да ни потрябваш.
Той остана, само дето леко се поклащаше.
— Това бе директна заповед от генерал-майор — каза Блейсдел.
— Знам кой сте, сър!
Блейсдел скочи учудващо бързо към вратата. Големът се протегна да сграбчи ръката му, но го събори с удар на земята. Домъкна го обратно в стаята.
Той се изправи, изтупа се.
— Значи си един от тези, хуманизираните, така ли?
— Тъй вярно, сър!
— И смяташ, че това ти дава правото да не изпълняваш заповеди на по-старшите?
— Не, сър. Но моите заповеди включват оценка на вашите действия и заповеди като на човек, който е душевно болен и не може да носи отговорност.
— Аз все още мога да те разстрелям!
— Предполагам, че бихте могли, ако можете да ме намерите.
— О, знам къде се намирате вие. Клетките за механиците на охранителните големи са в сутерена в североизточното крило. — Щипна обицата си. — Майор Льожон, обади се! — Щипна я отново. — Обади се!
— От тази стая може да излезе само пукот на статично електричество, сър, освен на моята честота.
— Клод — рекох аз, — защо чисто и просто не го убиеш?
— Знаеш, че не мога да сторя това, Джулиан.
— Можеш да го убиеш, за да спасиш своя собствен живот.
— Да, но заплахата му, че ще намери клетката ми, е нереалистична. Моето тяло всъщност не е там.
— Но виж сега: той смята да убие не само теб, но и всички на тази планета! В тази Вселена!
— Млъкни, сержант! — озъби се Блейсдел.
— Не може да имаш по-ясно изразен случай на самозащита, по-ясен дори отколкото ако бе опрял дулото в главата ти.
Големът замълча задълго, оръжията му бяха насочени надолу. Лазерът се повдигна донякъде, сетне пак го отпусна.
— Не мога, Джулиан. Макар и мнението ми да не се различава от твоето. Не мога да го убия ей така, хладнокръвно.
— А ако те помоля да излезеш от стаята — рекох. — Излез и застани в коридора. Можеш ли да го направиш?
— Разбира се.
Той излезе, като се клатушкаше, и отнесе с рамо част от касата на вратата.
— Амелия… Марти… моля ви, излезте също.
Отворих горното чекмедже на писалището. В пистолета имаше още два заряда.
Амелия видя оръжието и започна да заеква в опита си да каже нещо.
— Просто излез за минутка.
Марти я прегърна през раменете и двамата запристъпяха неловко, рачешката, към вратата.
Блейсдел се изправи.
— Така. Разбирам, че не си един от тях. Хуманизираните.
— Всъщност отчасти съм. Най-малкото ги разбирам.
— И въпреки това ще убиеш човек заради религиозните му убеждения?