С Амелия погледнахме отвъд оградата. Облян от сутрешната омара, там стоеше хиляден народ — всичките безмълвни и чисто голи.
Онези, които бяха останали от Двайсетицата, бяха в състояние да решат интересни и заплетени проблеми чрез съчетаните си опит и интелигентност. Тази тяхна повишена способност се бе породила още в мига, когато бяха хуманизирани.
Хилядите военнопленници от Зоната на Канала бяха далеч по-голяма общност, която трябваше да реши само два проблема: как да излезем оттук и какво да правим после.
Излизането беше толкова лесно, че бе почти тривиално. Повечето от работата в лагера се вършеше от военнопленници; взети заедно, те знаеха повече за това, как се вършат нещата, отколкото войниците и компютрите, които ги вършеха. Да се овладеят компютрите, беше проста работа, въпрос на правилна преценка кога да се симулира спешен медицински случай, та подходящата жена (за която знаеха, че е с добро сърце) да напусне бюрото си за една жизненоважна минута.
Това стана в два сутринта. В два и трийсет всички войници бяха разбудени под дулата на оръжията и изпроводени в най-безопасната сграда. Предадоха се без нито един изстрел, което не бе изненадващо, след като бяха изправени пред хиляди очевидно ядосани и въоръжени вражески пленници. Не можеха да знаят, че врагът всъщност не бе гневен и че не можеше да натисне спусъка.
Никой от пленниците не знаеше как да управлява голем, но можеха да ги изключат от командната зала, да ги обездвижат, след което да измъкнат механиците от клетките им и да ги отведат при арестуваните кашици. Оставиха им достатъчно затворническа храна и вода и предприеха следващата си стъпка.
Можеха просто да избягат и да се разпръснат. Но тогава войната щеше да продължи, войната, която бе превърнала мирната им и процъфтяваща родина в кърваво бойно поле.
Трябваше да отидат при противника. Трябваше да предложат себе си.
Между Портобело и Зоната на Канала имаше редовни товарни монорелсови влакове. Оставиха оръжията си и заедно с неколцина, които знаеха перфектно американски английски (за да поддържат няколко часа илюзията за функциониращ военнопленнически лагер) се метнаха на няколко товарни вагона, чието съдържание бе обявено като пресни зеленчуци и плодове.
Когато влакът пристигна в гарата на интендантството, всички се съблякоха, за да покажат, че са невъоръжени и уязвими — както и за да объркат американците, които имаха странно отношение към голотата.
Неколцина бяха изпратени в лагера от Портобело, тъй че когато вратите се отвориха и те излязоха навън под шокиращите лъчи на прожекторите, знаеха съвсем точно накъде да се насочат.
Към Сграда 31.
Видях как големът в будката на часовия се поколеба за миг, сетне се завъртя, за да оцени мащаба на явлението.
— Какво, по дяволите, става? — избумтя гласът на Клод. — Que pasa?
Сбръчкан старик се затътри пред останалите, стиснал в ръце преносима жак-кутия. Един кашик се спусна подире му, вдигнал своя M-31 с приклада напред.
— Стой! — извика Клод, но твърде късно. Прикладът се стовари върху черепа на старика с ужасяващ трясък, той се хлъзна напред и падна в краката на голема — в безсъзнание или мъртъв.
Това беше сцена, която целият свят щеше да види утре, и никаква друга картина, режисирана от Марти, не би могла да има такъв ефект.
Военнопленниците изгледаха кашика с изражения на безмълвно съжаление и опрощение. Огромният голем се наведе, внимателно вдигна крехкото тяло, взе го в обятията си, погледна към кашика и рече тихо:
— За Бога, та той беше само един старец!
Сетне едно около дванайсетгодишно момиченце взе кутията от земята, издърпа единия кабел и го предложи безмълвно на голема. Той приклекна на коляно и го прие, неловко го включи, без да изпуска старика. Момичето мушна другия кабел в собствения си череп.
Слънцето се издига бързо в Портобело и през двете минути, докато траеше тази драматична картина — хиляден неподвижен народ и една машина в замислено единение, улиците започнаха да греят в златно и розово.
Двама кашици в болнични престилки дойдоха с носилка.
Клод се изключи и внимателно им предаде тялото.
— Това е Хуан Хосе де Кордоба — рече той на испански. — Запомнете името му. Първата жертва на последната война.
Взе момиченцето за ръка и заедно поеха към входа.
Нарекоха я Последната война, може би прекалено оптимистично, защото имаше още десетки хиляди жертви. Но Марти бе предвидил хода на събитията и резултата от тях доста точно.