Тези слухове се разпространяваха непрекъснато, сякаш бяха се пропили в мислите на всички през месеците след унищожаването на Атланта, Сау Паулу и Манделавил. Дали щеше да изплува някакво доказателство? Дали някой друг град няма да бъде изпепелен утре; а после пък — друг, като отмъщение?
Времената бяха добри за онези, които притежаваха селски имоти. За хората, които можеха да се преместят, селският живот се оказа привлекателен.
Първите дни, след като се върна, са обикновено хубави и напрегнати. Настроението след завръщането ускорява любовния ни живот и през цялото време, когато не съм с нея, съм дълбоко потънал в проекта „Юпитер“, за да наваксам. Много зависи обаче през кой ден от седмицата се завръщам, защото петъкът винаги е особен. Петъкът е „Специалната съботна вечер“.
Това е името на ресторант в квартала „Идалго“, по-скъп, отколкото обикновено бих предпочел, и по-претенциозен: стилът му е романтизираната калифорнийска гангстерска епоха — мръсотия, графити, кал, — но на безопасно разстояние от белите покривки на масите. По мое мнение онези гангстери не са били по-различни от днешните биячи и касапи — дори в някои отношения са били по-гадни, тъй като не са се безпокоели от прилагането на смъртното наказание на федерално равнище за използване на оръжие. Сервитьорите бяха облечени в кожени якета и грижливо изпоцапани с грес тениски, с черни дънки и високи ботуши. Казват, че списъкът на предлаганите вина бил сред най-добрите в Хюстън.
Аз съм с най-малко десет години по-млад от всички членове на групата, която се събира в „Специална съботна вечер“; освен това съм единственият, който не се занимава през цялото си време с интелектуален труд. Аз съм „приятелят на Блейз“; не знам кои от тях знаят или подозират, че съм приятелят й в буквалния смисъл. Включих се като неин приятел и колега и всички, изглежда, приемаха този факт.
Първоначално групата ме оцени като новост — новостта да има в нея и механик. Интересът им се удвояваше от факта, че един от старшите членове на групата — Марти Ларин — бе от създателите на кибернетичната връзка, чрез която се осъществява включването, а оттам стана възможно и конструирането на големи.
Марти отговаряше за проектирането на безопасността на системата. След като се инсталира жакът, той се осигурява на молекулярно равнище, на практика е невъзможно да бъде променян, дори и от самия производител, дори от учени като Марти. Нановеригата вътре ще се самоунищожи за частица от секундата, ако някой разбърничка сложното устройство. След това ще е необходима нова мозъчна операция (с шансове едно на десет човек да умре или да стане безполезен), за да се извади повредения жак и да се инсталира друг.
Марти бе на около шейсет години, предната половина на главата му беше обръсната до голо в стила на предишното поколение, от останалата се спускаха дълги бели кичури, с изключение на обръснатия кръг около жака. Все още беше симпатичен в обичайния смисъл на думата; правилни черти на мъж-водач, а от начина, по който се отнасяше с Амелия, ставаше ясно, че са имали общо минало. Веднъж я попитах кога е било това — единственият подобен въпрос, който съм й задавал. Тя се замисли за миг и отвърна:
— Предполагам, че тогава си завършвал гимназия.
Народонаселението на „Специална съботна вечер“ варира всяка седмица. Марти е почти винаги там, заедно с традиционния си противник Франклин Ашър, математик, който държи катедра във философския факултет. Шеговитата им престрелка е започнала още от студентските години; Амелия познава Ашър почти откакто познава Марти.
Белда Магяр също обикновено е там — стара дама, но очевидно от вътрешния кръг. Тя си седи и слуша със строго и неодобрително изражение и цяла вечер се жабурка с една чаша вино. Веднъж-дваж прави по някоя весела забележка, без да променя изражението си. Тя е най-възрастната, може би над деветдесетте, професор емеритус във факултета по изкуствата. Твърди, че помни как се е срещала с Ричард Никсън, когато била съвсем малка. Бил едър и плашещ, дал й кутия кибрит — без съмнение сувенир от Белия дом, — но майка й я взела.
Допадаше ми Реза Пак — свенлив учен-химик, някъде около четирийсетте, единственият освен Амелия, с когото си общувах и извън клуба. Срещахме се от време на време да поиграем билярд или тенис. Той никога не споменаваше Амелия, аз пък — приятеля му, който винаги идваше точно навреме да го вземе с кола.
Реза, който също живееше в университетското градче, обикновено ни откарваше с Амелия до клуба, но този петък ние и без това бяхме в града, тъй че взехме такси. (Както повечето хора Амелия не притежава кола, аз пък никога не съм шофирал, освен при първоначалното обучение, след което само съм се присъединявал към някои хора, които знаят как се кара кола.) През деня бихме могли да отидем с велосипеди до „Идалго“, но връщането по тъмно би било равнозначно на самоубийство.