Обичах да спя в голема. Някои смятат, че е ужасяващо, толкова дълбок е сънят, че прилича на смъртта. Половината взвод стои на пост, докато другата половина се изключва за два часа. Заспиваш, сякаш изключват лампа, събуждаш се внезапно, дезориентиран, но отпочинал така, като че си спал нормалните осем часа. Но само ако успееш да получиш тези два часа.
Бяхме се скрили в едно изгорено училище в изоставено село. Аз бях във втората смяна за спане, тъй че прекарах първите два часа седнал на един строшен прозорец, вдишвах миризмата на джунглата и на старата пепел, изпълнен с търпение в непроменящия се мрак. От моя гледна точка, разбира се, той не беше нито непроменящ се, нито мрак. Блясъкът на звездите осветяваше района като с монохроматичната дневна светлина, а и на десет секунди включвах за миг инфрачервеното излъчване. То ми помогна да проследя голяма черна котка, която се промъкваше към нас, като провираше тяло през изкривените останки от съоръженията на детската площадка. Приличаше на оцелот, усетил раздвижване в училището и тръгнал да търси храна. Когато наближи до десет метра, застина задълго на място, не надуши нищо, освен може би машинната смазка, след което с внезапен скок си тръгна.
Не се случи нищо друго. След два часа първата смяна бе разбудена. Дадохме им няколко минути да се опомнят, след което им предоставихме „ситдок“-а, сиреч ситуационния доклад: нищо не се е случило.
Заспах и мигновено се събудих от изгаряща болка. Сензорите ми не доставяха друга информация освен ослепителна светлина, някакъв бял тътен, изгаряща топлина — и пълна изолация! Целият ми взвод бе разкачен или унищожен.
Знаех, че това не е истинско; знаех, че съм в безопасност в клетката си в Портобело. Но въпреки това всеки квадратен сантиметър оголена кожа болеше като при изгаряне трета степен, очните ябълки бяха изпържени в кухините си, едно смъртоносно вдишване на разтопено олово, клизма пак с олово: пълно претоварване с обратна информация.
Струваше ми се, че продължава твърде дълго — достатъчно дълго, за да си помисля, че е истина; противникът е разбил Портобело или го е атакувал с ядрен заряд и не машината ми, а аз наистина умирам. На практика бяхме изключени след 3,03 секунди. Щеше да стане и по-бързо, но механикът от взвод „Делта“, който бе хоризонталната ни свръзка — връзката ни с ротния командир, ако аз умра, — бе дезориентиран от внезапността, макар че и за него това беше опосредствано състояние.
Анализът на спътниковите снимки по-късно показа, че два самолета са били катапултирани на пет километра разстояние от нас. Те са били „невидими“, без движители, не са оставили топлинни следи. Единият пилот катапултирал, малко преди самолетът да се разбие в училището. Другият самолет е бил или автоматично насочван, или пилотът му е загинал с него — камикадзе или повреда в катапултиращото устройство.
И двата самолета са били натъпкани със запалителни бомби. Една стотна от секундата, след като Канди е усетила, че нещо не е наред, всичките ни големи трябваше да се борят с порой от разтопен метал.
Противникът знае, че трябва да спим и как го правим. Затова са измислили този сценарий: камуфлиран катапулт, насочен към сграда, която ние рано или късно ще използваме, двучленният екипаж ни причаква с месеци или дори години.
Не биха могли просто да минират сградата, защото щяхме да усетим запалителните или други експлозиви.
В Портобело трима от нас получиха сърдечни пристъпи; Ралф умря. Използваха носилки с въздушни възглавници да ни пренесат в болничното крило, ала въпреки това всяко помръдване беше болезнено, дори дишането.
Традиционната медицина не може да достигне местата, където те боли, фантомната болка се дължи на спомена за насилствена смърт в нервната система. Въображаемата болка трябва да се пребори чрез въображението.
Свързаха ме с фантазия от Карибските острови — плувах в топлите води в компанията на красиви чернокожи жени. Сума виртуални коктейли с ром и плодове, сетне виртуален секс, виртуален сън.
Когато се събудих, все още изпитващ болка, опитаха противоположното — ски курорт, разреден, хладен въздух. Стръмни склонове, бързи скиорки, същата последователност от виртуално сластолюбие. После — плаване с кану в тихо планинско езеро. Накрая — болнично легло в Портобело.