Марти удари силно с длан по масата.
— По дяволите, Ашър! Никога през живота си не съм бил по-сериозен.
— Тогава си луд. Това изобщо не може да стане.
Марти се обърна към Амелия.
— В миналото никога не е било задължително който и да е да бъде включен. Ако това се превърне в усилие от типа на вашия проект „Юпитер“ — или проекта „Манхатън“29 — цялата работа, която трябва да бъде свършена, ще бъде свършена. — Към Реза: Същото се отнася за твоите половин милиард жертви. Това не е нещо, което ще се случи за едно денонощие. Достатъчни са задълбочени, поставени под контрол изследвания, подобряване на технологията и процентът на жертвите ще намалее рязко, може би до нулево равнище.
— Тогава, ако използваме най-меките думи — рече Ашър, — ти обвиняваш армията в убийство. Ясно, точно това е призвана да прави тя, но от друга страна и там би трябвало да има хора. — Марти го погледна озадачен. — Искам да кажа, ако си мислил толкова дълго, че инсталирането на жаковете може да стане безопасно, защо армията не изчака със създаването на нови механици, докато не се постигне безопасност?
— Не армията е убиецът, както твърдиш. Аз съм. Изследователи като мен и Рей.
— О, хайде, хайде, не прави чак такава мелодрама. Сигурен съм, че си дал най-доброто от себе си. Но винаги съм имал чувството, че цената, която трябва да се плати за тази програма, е твърде висока.
— Съгласен съм — рече Марти, — и работата не е само в съотношението една жертва на дузина инсталации. При механиците съществува неприемливо висок процент на смъртност от инфаркти и инсулти. — Той извърна поглед от мен. — И на самоубийства по време на службата или след нея.
— Процентът на жертвите сред войниците е висок — потвърдих. — И това не е тайна. Но е част от довода: да се освободим от войниклъка като професия.
— Да предположим, че можем да постигнем стопроцентов успех при инсталирането на жаковете, без да допускаме жертви. Пак обаче остава въпросът, че няма начин да принудиш всички да го направят. Мога да си представя всичките тия от Нгуми, подредени на опашка пред банда съглашенски демони-учени, които да им продупчат черепите! Боже мой, няма да можем да убедим дори нашите военни. В момента, в който генералите разберат с какво си се заел, вече ще си в историята. Ще си се превърнал в тор!
— Може би е така. Може би. — Сервитьорът донесе напитките ни. Марти ме погледна и разтърка брадичката си. — Иска ли ти се да се включиш?
— Май да.
— Свободен ли си утре в десет?
— Да, до два.
— Ела у дома. Необходимо ми е да взема твоите усещания.
— Вие двамата какво — да не сте решили да се закачите един за другиго и да промените света? — попита Амелия. — Да спасите Вселената?
Марти се изсмя.
— Нямах точно това предвид.
Но не, тъкмо това имаше предвид.
На Джулиан му се наложи да върти педалите на велосипеда през тъй дългоочаквания дъжд, за да отиде до лабораторията на Марти, затова не пристигна в най-празничното си настроение.
Марти му намери хавлиена кърпа и работна престилка, която да го стопли в изстудената от климатика зала. Седнаха на столове с прави облегалки до тестовата койка, която на практика представляваше две легла, снабдени с цялостни шлемове. Гледката към наводненото университетско градче десет етажа по-долу беше красива.
— Дадох почивен ден на асистентите си тази събота — рече Марти — и пренасочих всички телефонни разговори към домашния си кабинет. Няма да ни безпокоят.
— За какво да ни безпокоят? — попита Джулиан. — Какво имаш предвид?
— Не мога да знам точно, преди да се включим един към другиго. Но сега-засега всичко ще си остане между нас двамата. — Той посочи към пулта в другия край на стаята. — Ако някоя от асистентките ми беше тук, можеше да се включи еднопосочно и да подслушва.
Джулиан стана и огледа леглото.
— Къде е бутонът за прекъсване?
— Нямаш нужда от него. Ако поискаш да излезеш, просто си помисляш „Край“ и връзката е прекъсната. — Джулиан изглеждаше разколебан. — Това е новост. Не се учудвам, че досега не си го виждал.
— С други думи, ти държиш всичко под контрол.
— Номинално. Контролирам сензориума, но това не си заслужава дори приказките. Ще го променя така, както искаш.
29
Проектът „Манхатън“ на американското правителство от 40-те години е за създаването на първата атомна бомба. — Б.прев.