Потресен бях сам от себе си, като си зададох въпроса дали бих могъл да живея така, и в следващия миг отново изпитах потрес, като си признах, че бих могъл. Връзки — емоционално ограничени, постоянно страстни. Сетне — пак временно връщане в реалния живот до следващия път.
Неоспоримата съблазън на това допълнително измерение — да усещаш как тя те усеща и как емоциите се сливат — аз бях оградил в сърцето си със стена, бях й сложил етикета „Каролин“ и бях затръшнал вратата. Сега обаче ми се налагаше да призная, че бе доста впечатляващо и просто с непозната; независимо колко бе умела и съчувстваща, но все пак непозната, без всякакви преструвки за любов.
Без преструвки: това бе истината и не само в едно измерение. Марти бе прав. Там неволно възникваше нещо като любов. Да оставим секса настрани: в продължение на няколко минути тя и аз бяхме по-близки — в смисъл на това, как се познаваме един друг, — отколкото една нормална двойка, която е заедно от петдесет години. Това започва да избледнява веднага щом се разкачите, а няколко дена по-късно споменът ще е спомен за спомена. Докато не се включите отново и то не ви връхлети пак. Значи ако това продължи две седмици, ще те промени завинаги? Склонен бях да повярвам.
Тръгнах си от Марти, без да обсъждаме датите на следващите си срещи, което си беше негласно споразумение. Имахме нужда от време, за да усвоим мислите на другия.
Не поставях под въпрос и това, как той бе в състояние да промени медицинското ми досие и да премества доста високопоставени офицери когато си пожелае. Не бяхме включени толкова надълбоко, че тази информация да изплува. Имаше обаче някакъв образ на мъж — приятел от дълги години. Не бих искал да знам дори толкова.
Във всеки случай желаех да отложа всякакви действия, докато не се включа към хуманизираните хора от Северна Дакота. Не че се съмнявах във верността на твърденията на Марти, просто се колебаех дали са верни преценките му. Когато си включен с някого, „приемането на желаното за действително“ добива съвсем нови форми. Пожелай нещо достатъчно силно, и можеш да увлечеш и останалите подире си.
В продължение на 20 минути Джулиан гледа дъжда и реши, че няма да спре, затова зацапа към дома през него. Дъждът, естествено, спря, когато стигна на половин пресечка от жилището си.
Заключи колелото в сутерена и пръсна с масло веригата и венците. Велосипедът на Амелия беше там, но това не означаваше, че си е вкъщи.
Спеше дълбоко. Джулиан вдигна достатъчно шум, докато вадеше куфара си, за да я събуди.
— Джулиан? — Тя седна в леглото и разтърка очи. — Как мина с… — Видя куфара. — Заминаваш ли занякъде?
— За Северна Дакота, за няколко дена.
Тя поклати глава.
— Защо, за Бога… о, при шантавелковците на Марти.
— Искам да се включа с тях и да проверя сам. Те може и да са шантавелковци, но може би и ние ще се присъединим към тях.
— Не всички — рече тихо тя.
Той понечи да каже нещо, но затвори уста и взе три чифта чорапи в тъмното.
— Ще се върна много преди лекциите във вторник.
— Ще има доста обаждания в понеделник. Списанието няма да излезе до сряда, но ще звънят на всички.
— Просто събирай съобщенията. Аз ще ги потърся от Северна Дакота.
Да се добере до щата, се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Намери три военни полета, които да го откарат с прехвърляне до пълния с вода кратер Сийсайд, но когато се опита да си резервира място, компютърът му съобщи, че вече не разполагал с „боен“ пропуск, тъй че можел да пътува, ако остане свободно място. Това предполагаше, че има около 15 на сто шанс да хване и трите полета. А да се върне до вторник, щеше да е още по-трудно.
Обади се на Марти, който му каза, че ще направи каквото може, и след минута му звънна.
— Опитай отново.
Този път получи резервация за общо шестте полета отиване и връщане без проблеми. Инициалът „Б“ бе възстановен към серийния му номер.
Джулиан отнесе багажа и куфара си във всекидневната, за да го подреди. Амелия го последва, свила се в нощницата си.
— Може би ще замина за Вашингтон — рече тя. — Питър се завръща от Карибите, за да даде утре пресконференция.
— Значи е променил решението си. Мислех си, че се скри там, за да избегне публичността. — Вдигна поглед към нея. — Или пък се връща главно за да се види с теб.
— Не каза такова нещо.
— Но той ти плаща билета, нали? Не са ти останали достатъчно кредити този месец.