— Разбира се, че той плаща. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Аз съм негова сътрудничка в изследванията. И ти си добре дошъл там.
— Сигурно. Това може да се провери. — Той привърши с подреждането на малкия куфар и се огледа. Пристъпи към масата и взе две списания. — Ако те помоля да не отиваш, ще останеш ли тук?
— Никога няма да ме помолиш.
— Това не е отговор.
Тя седна на дивана.
— Добре. Ако ме помолиш да не отивам, ще се скараме. И аз ще се наложа.
— Значи затова да не те моля?
— Не знам, Джулиан. — Тя повиши леко тон. — За разлика от някои хора аз не мога да чета чужди мисли.
Той пъхна списанията в куфара и внимателно го затвори, като сложи отпечатъка си на ключалката.
— Всъщност, нямам нищо против да отидеш — рече тихо той. — Това е нещо, което трябва да преживеем, така или иначе. — Седна до нея, без да я докосва.
— Така или иначе — повтори тя.
— Обещай ми само, че няма да останеш завинаги.
— Какво?
— Онези от нас, които могат да четат чужди мисли, могат да предсказват и бъдещето — рече той. — Още другата седмица половината от заетите в проекта „Юпитер“ ще започнат да ни изпращат резюметата си. Моля те само, ако той ти предложи място, да не приемаш веднага.
— Добре. Ще му кажа, че трябва да го обсъдя с теб. Честно ли е така?
— Само за това помолих. — Той взе ръката й и леко целуна пръстите й. — Не прибързвай в нищо.
— Какво ще кажеш… не само аз да не прибързвам, но и ти.
— Какво?
— Вдигни телефона. Хвани по-късен полет за Северна Дакота. — Тя го погали по бедрото. — Няма да излезеш от тази стая, докато не те убедя, че си единственият, когото обичам.
Той се поколеба, сетне взе слушалката. Тя коленичи на пода и започна да разкопчава колана му.
— И побързай.
Последният отрязък от пътуването ми бе от Чикаго, но той прехвърли Сийсайд с няколко мили, тъй че хвърлих един поглед на Вътрешното море. „Море“ всъщност звучи малко претенциозно; то е с едва половината площ на езерото Грейт Солт. Но е внушително — идеален син кръг, прорязан от белите линии на вълните, вдигнати от увеселителните съдове.
Мястото, към което се бях запътил, се намираше само на шест мили от летището. Такситата се плащат с кредити за забавление, но велосипедите бяха безплатни, затова взех един и завъртях педалите. Беше горещо и прашно, но усилието си струваше, след като бях прекарал целия предиобед по самолети и летища.
Сградата бе с архитектура отпреди петдесет години — цялата огледални стъкла и стоманена конструкция. На табела сред подстриганата ливада пишеше „Домът на Свети Вартоломей“.
Вратата ми отвори мъж над шейсетте, който носеше якичка на свещеник и всекидневни дрехи.
Фоайето бе бяло помещение, лишено от всякаква украса, освен разпятие на едната стена, а срещу него, на другата стена — холограма на Иисус. Непривлекателни, казионни столове и канапе с религиозна литература върху масичката между тях. Влязохме през двойната врата в също тъй обикновена всекидневна.
Отец Мендес бе от испанско потекло, косата му бе още черна, сбръчканото му лице носеше два дълги стари белега. Видът му бе заплашителен, но спокойният му тон и приветливата усмивка го разведряваха.
— Извинете ни, че не дойдохме да ви посрещнем. Не разполагаме с кола и не излизаме много. Това ни помага да поддържаме образа си на безвредни стари побърканяци.
— Д-р Ларин каза, че легендата за вас съдържа и частица от истината.
— Да, ние сме нещастните оцелели от първите експерименти с големи, с помътен ум. Хората гледат да ни избягват, когато излезем.
— Значи не сте истински свещеник.
— Всъщност съм, или по-скоро бях. Разпопиха ме, след като бях обвинен в убийство. — Той спря пред обикновена врата върху която имаше табелка с името ми, и я отвори: — За изнасилване и убийство. Това е вашата стая. Като се поосвежите, слезте до атриума в края на коридора.
Самата стая не беше съвсем монашеска, на пода имаше ориенталски килим, модерно окачено легло контрастираше на старинното писалище с ролетка и съответстващия му стол. Имаше и малък хладилник с безалкохолни напитки и бира, в бюфета се виждаха бутилки вино, вода и чаши. Докато събличах униформата си и я сгъвах внимателно да е готова за обратния път, изпих чаша вода, сетне чаша вино. После взех един бърз душ, облякох по-удобни дрехи и тръгнах да търся атриума.