— Смущаващ за теб ли?
Той наведе глава с около десет градуса ирония.
— Разбира се, че не. Говорех най-общо. — Той се засмя. — Съжалявам. Не исках думите ми да прозвучат назидателно. Предполагам, че нещо в чисто плътски смисъл би смутило и теб.
— Не. Другият проблем все още си виси обаче. Нерешен.
— Тя няма жак.
— Не. Опита, но не стана.
— Не беше много отдавна, нали?
— Преди няколко месеца. На 20 май.
— И този, хм, епизод се случи след това.
— Да. Много е сложно.
Той разбра намека ми.
— Нека се върнем към изходната точка. Онова, което научих от теб — ако предположим, че сте прави за проекта „Юпитер“, — е, че ти и Марти, но Марти повече от теб, вярвате, че трябва да освободим света от, войните и агресивността веднага. Инак играта загрубява.
— Това би казал Марти. — Изправих се. — Ще си налея топло кафе. Искаш ли нещо?
— Малко от онзи ром. Ти не си толкова сигурен, нали?
— Не… и да, и не. — Съсредоточих се върху питиетата. — Нека пък сега аз се опитам да прочета мислите ти. Ти си на мнение, че няма смисъл да се бърза, след като веднъж проектът „Юпитер“ бъде деактивиран.
— Ти другояче ли мислиш?
— Не знам. — Оставих напитките, Мендес опита своята и кимна. — Когато се свързвах с Марти, придобивах някакво чувство на неотложност, което бе напълно лично. Той иска да види нещата задвижени, преди да умре.
— Той не е толкова възрастен.
— Не, на шейсет и няколко. Но е обсебен от идеята си, откакто се е случило онова с вас тук; а може би и от още попреди. Той знае, че ще е необходимо доста време, преди нещата да тръгнат. — Потърсих думите; думите на логиката. — Ако оставим чувствата на Марти настрани, съществува обективна причина да се бърза; картината на везните в черно и бяло: всичко друго, което правим или не правим, е нищожно, ако съществува и най-малката възможност това да се случи.
Той вдъхна от аромата на рома си.
— Унищожението на всичко.
— Именно.
— Може би сте твърде близо до него — рече той. — Имам предвид, че става дума за огромен проект. Това не е нещо, което някой Хитлер или Борджия ще сътворят в задния си двор.
— През тяхното време — не. Сега обаче биха могли — отвърнах. — Ти най-добре от всички останали хора би трябвало да го проумяваш.
— Аз ли, защо?
— Имате наномашина в подземието. Когато поискате тя да свърши нещо, какво правите?
— Поискваме си. Казваме й какво искаме, тя проверява в каталога си и ни съобщава какви суровини трябва да й доставим.
— Не можете обаче да поискате тя да произведе свое копие.
— Казват, че е невъзможно, че ще се стопи, ако го направим. И не съм склонен да опитвам.
— Но това е просто част от програмирането, нали така? На теория можете да я дадете накъсо.
— Аха — кимна той. — Разбирам накъде биеш.
— Точно така. Щом можете да заобиколите тази заповед, бихте могли, например, да речете: „Възстанови проекта «Юпитер»“, и ако имате достъп до суровините и информацията, тя ще може да го направи.
— По волята на един човек.
— Точно така.
— Боже мой! — Той отпи от рома си и удари с чашата по масата. — Боже мой!
— Всичко — продължих аз. — Ако някой маниак изрече точно тези думи, ще изчезнат трилион галактики.
— Марти има голямо доверие в чудовищата, които е създал — рече Мендес, — щом ни позволява да споделим това.
— Вяра или отчаяние. Аз май получих от него смесица от двете.
— Гладен ли си?
— Какво?
— Искаш ли да вечеряме сега, или първо всички да се включим.
— Точно за това съм гладен. Хайде да го направим.
Той се изправи и плесна оглушително два пъти.
— В голямата зала — извика. — Марк, ти остани навън на стража!
Последвахме останалите към двойната врата от другата страна на атриума. Питах се в какво ли точно се въвличах.
Джулиан бе свикнал да бъде включен към десетима души едновременно, но понякога това бе напрегнато и смущаващо, дори с хора, с които вече си се сближил. Той не знаеше какво всъщност да очаква, като се сближи с петнайсетима мъже и жени, които изобщо не познаваше, и които бяха свързани с жакове от двайсет години. Това щеше противникова територия, въпреки миротворческите трансформации, изпълнени от Марти. Джулиан бе използвал хоризонталната си връзка за слаби контакти, с други взводове и тогава винаги му се струваше, че се намесва в нечий семеен спор.