Останалите се включиха по-бързо, или така му се стори, след като Джулиан преодоля първоначалната необичайност на връзката.
С представянето на всеки от групата се изясни друга част от огромната, но вече не безкрайна структура. След като се включиха всички, океанът заприлича повече на вътрешно море — голямо и сложно, но щателно картирано и приятно за плаване.
И те плаваха заедно — както му се стори, с часове — в едно пътешествие за взаимно изследване. Единственият човек, с когото се бяха свързвали извън Двайсетицата, бе Марти, който бе нещо като кръстник, но далечен, недостъпен, защото той сега се включваше към тях само еднопосочно.
Джулиан беше огромно съкровище от всекидневни подробности. Те бяха петимни за неговите впечатления от Ню Йорк, Вашингтон, Далас — всички градове в страната бяха драстично променени от социалната и технологична революция, Всеобщата държава на благоденствието, която наномашините бяха изковали. Да не говорим за безкрайната война с Нгуми.
Деветимата бивши войници бяха очаровани от онова, в което се бяха превърнали големите. По време на пилотната програма, от която бяха привлечени в експеримента, примитивните машини бяха не повече от вдървени хора с един лазерен пръст. Можеха да вървят, да сядат и да лягат, да отворят врата, ако ключалката е проста. Всички те знаеха от новините на какво са способни новите машини, и всъщност трима от тях бяха донякъде техни фенове. Не можеха да ходят на сбирките на войскарчетата, но следяха действията на частите, включваха се към кристалите и веригите на големите. Това обаче изобщо не можеше да се сравни с двустранното включване към истински механик.
Джулиан беше смутен от техния ентусиазъм, но не можеше да сподели тяхната забавна реакция спрямо собственото му объркване. Това му бе добре познато от преживяното с неговия взвод.
След като свикна с мащабите, голяма част от случващото се му ставаше все по-познато като чувство. Работата не беше само в това, че Двайсетицата бе толкова време заедно; те бяха живели много време. На трийсет и две години Джулиан бе с няколко години по-възрастен от всички във взвода си; а като цяло те имаха почти тристагодишен опит. Общата им възраст надхвърляше хиляда години, голяма част от това време — препрано във взаимни размисли.
Не бяха „групово съзнание“ в буквалния смисъл на понятието, но бяха далеч по-близо до това състояние, отколкото взводът на Джулиан. Те никога не спореха, освен за забавление. Бяха благородни и доволни. Те бяха човечни… но дали бяха наистина хора?
Този въпрос бе заседнал някъде дълбоко в съзнанието на Джулиан от мига, в който Марти му бе разказал за Двайсетицата; може би войната бе неизбежен продукт на човешката природа. Може би, за да се освободим от войната, трябва да станем нещо по-различно от човеци.
Останалите подеха тази негова тревога и рекоха не, ние сме все още човеци във всички по-важни аспекти. Човешката природа наистина се променя и фактът, че сме разработили инструменти да насочваме тази промяна, е част от квинтесенцията на човешкото. И това би трябвало да е почти всеобщо съпътстващо явление на технологичния растеж навсякъде във Вселената; в противен случай нямаше да има Вселена. Освен ако сме единственият технологичен разум във Вселената — посочи Джулиан; засега няма доказателства за противното. Може би нашето собствено съществувание е доказателство, че сме първите създания, развили се дотолкова, че да натиснем отново бутона „Reset“. Все някой трябва да е пръв.
Но може би първият е винаги последен.
Те доловиха надеждата, която Джулиан защитаваше с песимизъм. Ти си далеч по-голям идеалист от нас, изтъкна Тайлър. Повечето от нас са убивали, но никой не е правил опит за самоубийство от разкаяние за стореното.
Съществуваха, разбира се, множество други фактори, които Джулиан нямаше защо да обяснява. Той беше обгърнат от мъдрост и опрощение — и изведнъж почувства, че трябва да излезе!
Дръпна жака и се видя заобиколен и самотен; петнайсетима души се бяха вторачили в дивите цветя. В собствената си обща душа.
Погледна часовника си е бе потресен. Вместо безкрайни часове бяха минали всъщност само дванайсет минути.
Те се изключиха един по един. Мендес изтри чело и направи гримаса.
— Ти се почувства в малцинство.
— Това е част от усещането… численото превъзходство. Но всички вие сте толкова добри в тази работа, че става от само себе си. Почувствах се, не знам, сякаш съм изпуснал контрола върху себе си.